Но все пак ми беше неприятно да я лъжа. В последно време непрекъснато я лъжех и знаех, че би било редно да й кажа всичко, особено за мнимия й приятел Уил. Но как би могъл да протече подобен разговор? „Здрасти, мамо, съседите ни са извънземни. Един от тях случайно предизвика мутация на клетките ми, а Уил е психопат. Имаш ли въпроси?“
Това категорично нямаше да стане.
Точно преди да затворя, тя отново заобяснява как трябва да отида на доктор заради гърлото. Оправданието, че просто съм настинала, за момента вършеше работа, но какво щях да й кажа след седмица или две? Боже, наистина се надявах гърлото ми да се оправи дотогава, но донякъде се боях, че проблемът ще се окаже дълготраен. Поредното нещо, което да ми напомня за… всичко.
Трябваше да й кажа истината.
Взех пакет макарони със сирене и възнамерявах да го бутна в микровълновата, когато смръщено погледнах ръцете си. Дали и моите длани имаха микровълнови способности като тези на Ди и Деймън? Обърнах се към купата и свих рамене. Бях прекалено гладна, за да рискувам.
Топлината просто не беше моята сила. Когато Блейк ме обучаваше в използването на Изворът и се опитваше да ме научи да създавам топлина, тоест огън, аз погрешка запалих ръцете си вместо свещта.
Докато чаках макароните, надникнах през прозореца над мивката. Доусън се оказа прав. Пейзажът действително беше великолепен под слънчевите лъчи. Сняг застилаше земята и покриваше дървесните клони. Ледени висулки надничаха от брястовете. Дори и сега, след залез-слънце, светът навън беше красив и бял. Донякъде ми се искаше да изляза и да си поиграя.
Микровълновата изпиука и аз изядох нездравословната си вечеря права, тъй като прецених, че така поне ще изгоря няколко калории. Откакто Деймън ме беше превърнал в чудовищен мутантски хибрид между човек и извънземно, апетитът ми беше неземен. Вкъщи не беше останало почти нищо.
Когато приключих, взех лаптопа и се настаних на кухненската маса. През последната седмица мислите ми бяха разпилени и исках да проверя нещо, преди да забравя. Отново.
Отворих „Гугъл“, написах „Дедал“ и натиснах бутона за търсене. Първият линк беше към Уикипедия и аз кликнах на него, тъй като не очаквах да открия официалния сайт на тайната правителствена организация. Но всичко, което намерих, беше описание на старогръцки митове.
Дедал бил смятан за новатор и създал много неща, измежду които лабиринтът на минотавъра. Освен това бил бащата на Икар — хлапето, което полетяло прекалено близо до слънцето с восъчни криле, сътворени от Дедал, и после се удавило. Икар се замаял от полета из небесата и боговете — доколкото ги познавам — най-вероятно решили да му спретнат някакво пасивно наказание и това довело до загубата на крилете му. Така наказали и Дедал, защото бил въоръжил Икар с необходимите принадлежности, с които момчето придобило божествената способност да лети.
Приятен урок по история, но какъв беше смисълът? Защо министерството би кръстило организация, която надзирава човешките мутации, на някакъв си мъж?
И тогава го проумях.
Дедал създавал всякакви неща, които подобрявали обикновения човек. Цялата идея за ангел с божествени способности е наистина близка до мутиралите в резултат на луксианците хора. Беше си малко извъртане на смисъла, но нима правителството не би било достатъчно арогантно, че да си кръсти отдела на старогръцка легенда?
След като затворих лаптопа, се изправих, грабнах якето си и излязох навън. Нямах идея защо. Кой би могъл да каже дали наоколо не се криеха и други офицери? Развинтеното ми въображение оформи следната картина: снайперист, скрит между короните на дърветата, и червена точка, появяваща се на челото ми. Страхотно.
Въздъхнах, измъкнах чифт ръкавици от джобовете на якето си, нахлузих ги и прокарах пръсти по купчината сняг. Нуждаех се от някаква физическа дейност, за да не прегори мозъкът ми, и започнах да оформям снежна топка в средата на предния двор. Вече се превръщах от Кейти, свитата любителка на книги, в нещо немислимо, в момиче, което се беше променило не само на молекулярно ниво. Вече не виждах света в черно и бяло и дълбоко в себе си съзнавах, че повече нямам потребност да се съобразявам с най-общите социални норми.
Като например „не убивай“ и така нататък.
Не бях убила Браян Вон — Офицерът, който беше подкупен от Уил и ме беше предал на него вместо на Дедал, за да мога да бъда използвана като средство, с което Уил се надяваше да изнуди Деймън да предизвика мутация у него. Но щях да го убия, ако Деймън не ме беше изпреварил.