Въобще не възразявах срещу това да убия някого.
Поради някаква причина убийството на злите извънземни — арумианците, не ме притесняваше толкова колкото фактът, че бях готова да убия човек. Не бях сигурна какво казваше това за самата мен, тъй като Деймън веднъж беше изтъкнал, че животът е живот, без значение за кой биологичен вид се касае. Но просто нямах представа как бих могла да добавя думите „убийствата не я смущават“ в секцията с лична информация в блога си.
Памучните ми ръкавици се бяха измокрили, преди да приключа първата топка и да се захвана с търкалянето на следващата бучка сняг. Всичките опити за физическо натоварване ми докараха единствено зачервени бузи поради вледеняващия, ухаещ на сняг въздух. Провал.
Когато бях готова, снежният ми човек се състоеше от три части, но нямаше ръце или лице. Това отразяваше вътрешното ми настроение. И аз притежавах повечето стандартни органи, но ми се губеха дребните елементи на истински живите хора.
Честно казано, вече не знаех коя съм.
Отстъпих назад, забърсах челото си с ръкав и изстенах дрезгаво. Мускулите ми горяха и кожата ме сърбеше, но аз продължавах да стоя навън, докато луната се показваше иззад дебелите облаци и хвърляше сребриста светлина върху незавършеното ми творение.
Тази сутрин в спалнята ми беше имало труп.
Седнах в средата на двора, сред купчина студен сняг. Труп — поредният труп, точно като трупа на Вон, който беше загинал край магистралата, точно като трупа на Адам, който беше положен в хола. Друга мисъл, от която се опитвах да избягам, се прокрадна в главата ми. Адам беше умрял, за да ме защити.
Влажният студен въздух щипеше очите ми.
Ако бях искрена с Ди и й бях казала цялата истина за случилото се на поляната в нощта, в която се изправихме срещу Барук, и за всичко, което стана след това, тя и Адам щяха да са по-предпазливи при нахлуването в къщата ми. Щяха да знаят, че Блейк е като мен и е способен да се защитава с извънземни умения.
Блейк.
Трябваше да послушам Деймън. Вместо това бях искала да си докажа, че съм права. Бях искала да повярвам, че намеренията на Блейк са добри, макар Деймън да беше усетил нещо нередно. Когато Блейк запрати нож по главата ми и ме остави сама с арумианец, трябваше да проумея, че в него има нещо откачено.
Но нима Блейк беше истински откачен? Не смятах така. Беше отчаян. Безумно искаше да спаси приятеля си Крис и се беше оказал в плен на това, в което се бе превърнал. Блейк би направил всичко, за да защити Крис. Не защото животът му беше свързан с луксианците, а защото обичаше приятеля си. Може би затова не го бях убила — защото дори в онези мигове, когато всичко беше същински хаос, аз бях видяла частица от себе си в Блейк. Не бих имала проблем с това да убия чичо му, за да защитя приятелите си.
А Блейк беше убил моя приятел, за да защити своя.
Кой беше прав? Беше ли въобще някой прав?
Бях толкова погълната от мислите си, че не обърнах внимание на топлината, докосваща шията ми. Подскочих, когато чух гласа на Деймън.
— Котенце, какво правиш?
Обърнах се и вдигнах ръка. Той стоеше зад мен, облечен в тънък пуловер и дънки. Очите му блестяха зад плътните мигли.
— Правя си снежен човек.
Погледът му се понесе към фигурата зад мен.
— Виждам. Липсват му някои неща.
— Да — казах мрачно.
Деймън се начумери.
— Това не обяснява защо седиш в снега. Дънките ти сигурно са подгизнали. — Настъпи пауза и устата му се изви нагоре. — Я почакай. Това означава, че ще мога да огледам задничето ти по-добре.
Засмях се. Деймън винаги успяваше да направи нещата по-малко сериозни.
Плъзна се напред, сякаш снегът сам се изместваше, за да му направи място, и седна до мен с кръстосани крака. Никой от двама ни не каза нищо и той се наведе към мен, докосвайки ме с рамото си.
— Какво правеше тук в действителност? — попита.
Никога не бях успявала да скрия нищо от него, но просто не бях готова за такъв разговор в настоящия момент.
— Какво става с Доусън? Офейка ли вече?
За момент Деймън изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да настоява с въпросите си, но след малко просто кимна.