Внезапно. Джо изтърва лопатата и посочи с трепереща ръка напред. Том проследи показалеца му. Ококори и той очи. В далечината, на петстотин-шестстотин метра оттук, сред някакво блато, пристъпваше ему. Ему — страшилище! Високо десетина метра! Краката му — петметрови грапави колони, с туловище по-голямо от слон, с друга колона за шия, с еднометрова глава, а около него дузина ивичесто нашарени пилета ему на големина колкото обикновени щрауси. Старата птица се озърна, после поведе на юг децата си. Забърза с огромни крачки, всяка от които надминаваше пет-шест метра. Изчезна в маранята на пустинята.
— Ясно ли ти е защо никой не може да ги улови? — промълви Том, след като облиза пресъхналите си устни.
И отново хванаха лопатите.
— Ами ако има и такива големи гущери? — подметна Джо. — Слушах от някого нещо такова. Един влак спрял в пустинята, защото върху релсите се препичал десетметров гущер.
— Е?
— Машинистът дал заден ход. Когато се върнали, на линията нямало никой.
Том премести пушката по-близо до краката си.
След петнадесет минути Джо намери опал. Не мина и половин час, радостно извика и Том. Двамата се запрегръщаха, полудели от щастие. Не се бе излъгал Джо Кенгуруто. Набарал бе богата мина. Мушнаха скъпоценните си находки в джобовете и продължиха да копаят, замаяни, хипнотизирани от съкровището, което ги чакаше в каменистата пръст.
Така и не усетиха кога се изкачиха при тях приятелите им от Алис Спрингс.
Бил Скитника се изсмя с гърлестия си глас:
— Следващия път аз черпя! Надхитрихме ви.
Двамата гледаха потресени. Том Риджър едва сдържаше беса си. Идеше му да вдигне пушката и да свали всички на земята. Не го стори. Там, имаше по-добри стрелци от него. При това те бяха само двама, а насреща си имаха поне тридесетина луди глави, авантюристи от всички кътчета на земното кълбо.
Бил Скитника продължи със смях:
— Как не се сетихте, че ще питаме шофьора на камиона… Че аз например може да изпърпоря с мотоциклет преди вас и да ви чакам там, скрит в скреба3… Че ще видя накъде отивате и по дирите на колелетата ще доведа останалите…
Той сложи ръка върху, рамото на Джо.
— Не се муси, братле! Има и за теб, има и за нас. Братски сме носили сиромашията, защо искаш да се делиш в късмета?
Няма що. Джовани отпусна глава. В съзнанието му угасна неоновият надпис „ДЖОВАНИ ГАТО“ върху двадесететажната дирекция!
Крум Димов видя острата перка, която следваше серфинга4 на сестра му, и скочи във водата. Беше уверен, че ако станеше нужда, нямаше да помогне. Край австралийското крайбрежие се срещат най-кръвожадните акули. А Мария, без да подозира заплахата, възседнала пластмасовата дъска, се носеше с вълната към брега.
Дори да й извикаше, нямаше да го чуе. Ако ли пък го чуеше, беше още по-лошо. Можеше да се стресне и да изгуби равновесие. А паднеше ли във водата, нямаше спасение. Серфингът летеше към брега, а на ужасения брат му се струваше, че едва пъпле.
Тогава тя падна. Дъската се преметна и пяната я скри. Добре, че беше близо до брега. Ето я! Мария се показа, стъпила на пясъчното дъно. Но акулата не се бе отказала. Едва сега девойката я видя. Крум беше уверен, че няма да изгуби ума и дума. Познаваше сестра си. Мария вдигна дъската и я стовари върху приближилия враг. Черната перка сви назад, но пак се върна. В туй време девойката бе направила десетина крачки към брега. При втория си опит акулата получи още един удар. И се отказа.
Крум посрещна сестра си насред път. Не стана нужда да се намесва и той. Пое серфинга и тръгна след нея. Не каза ни дума. Чак когато достигнаха стария си „Холден“, оставен на поляната над плажа, процеди през зъби:
— Никога вече на море с мен!
— Без да му отвърне, Мария хвана волана. „Холденът“ сякаш хвръкна. Понесе се бясно по пътя, който криволеше покрай мангровите храсталаци. Крум я дръпна за ръката.
— Спри!
Тя закова колата.
— Стига лудории! Със самоубийца не ща да пътувам!
— Карай ти! — подвикна му Мария.
И той зае мястото й.
Пътят се вряза в джунглата. Палми, банани и бамбук се бяха оплели в неразличим зелен хаос, над който стърчаха огромни евкалипти и фикуси с дъсковидни корени, лаври, дървовидни папрати и млечки, обвити с пълзящи ротангови палми, див чер пипер и лиани с цветове на лютиче. Навред бяха полазили като мъхове тревисти папрати, които се катереха по стъбла и клони. Увивни папрати се оплитаха с безредната мрежа на другите лиани. По дърветата подскачаха торбести катерички. Подплашена от дървесна змия, от нависналото над главите им дърво се отдели една торбеста летяга5, подобна на литнало четириъгълно хвърчило, плъзна се плавно по въздуха с опънатата между краката й кожна гънка и след стотина метра кацна върху друг горски великан.
3
Скреб — тип растителност в засушливите райони на Австралия, состояща се предимно от вечнозелени акациеви храсти. — Б.ред.
4
Серфинг — така по времето, когато е писал книгата, авторът й е обозначил това, което днес ние наричаме с оригиналното му название „сърфбоорд“. — Б.ред.