Сара Шепард
Опарени
(книга 12 от "Малки сладки лъжкини")
Голямата уста кораби потапя.
Удряй и бягай
Някога лъгали ли сте, за да си отървете кожата? Примерно да обвините брат си за драскотината върху семейния мерцедес, за да можете да отидете на пролетния бал. Или пък сте казали на учителя по алгебра, че не сте преписали отговорите на теста за края на срока, а всъщност точно вие сте откраднали листа с решенията от бюрото му. Принципно не сте лъжец, разбира се. Но в отчаяни времена са нужни отчаяни мерки.
Четири красиви момичета от Роузууд изрекоха някои доста ужасни лъжи, за да се защитят. Една от тези лъжи включваше напускането на местопрестъпление само на няколко мили от дома им. Макар че се ненавиждаха заради постъпката си, те решиха, че никой няма да научи за това.
Какво да ви кажа. Оказа се, че са бъркали.
Цели осем дни в края на месец юни дъждът в Роузууд, Пенсилвания не спря и досади на всички жители на богатото идилично предградие на Филаделфия. Идеално окосените ливади се напоиха с вода, окапаха първите цветчета в органичните зеленчукови градини и навсякъде се разкаля ужасно. Пясъчните бункери на голф игрищата се напълниха с вода, подгизнаха бейзболните игрища на Малката лига и роузуудската прасковена овощна градина. Първите рисунки с тебешир по асфалта се отмиха в канала, обявите за изгубени кучета станаха на каша и водата отнесе един увехнал букет от надгробния камък, под който лежаха останките на едно красиво момиче, което всички мислеха, че се нарича Алисън Дилорентис. Всички твърдяха, че подобен потоп със сигурност предвещава лош късмет през годината. Това изобщо не донесе успокоение на Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Емили Фийлдс и Хана Мерин, върху чиито глави и без това се беше стоварил повече лош късмет, отколкото можеха да понесат.
Колкото и бързо да се движеха чистачките по предното стъкло на субаруто на Ариа, те не успяваха да насмогнат на проливния дъжд. Тя се взираше напрегнато през струите, движейки се по Рийдс лейн, криволичещия път, ограден от едната страна от гъста гора, а от другата от рекичката Моръл — бълбукащо поточе, което със сигурност до час щеше да излезе от бреговете си. И въпреки че на хвърлей камък от хълма се намираше квартал с луксозни апартаменти, пътят дотам бе потънал в мрак, без нито една улична лампа, която да го осветява.
В този миг Спенсър посочи с пръст напред.
— Това ли е?
Ариа натисна рязко спирачката и без малко да връхлети върху знака за ограничаване на скоростта. Емили, която изглеждаше изморена — подготвяше се за началото на лятната програма в колежа „Темпъл“ — погледна през прозореца.
— Къде? Нищо не виждам.
— Близо до потока се виждат светлини. — Спенсър вече беше разкопчала колана си и изскочи от колата. Дъждът веднага я измокри до кости; прииска й се да беше облякла нещо по-различно от прилепналата блузка с изрязано деколте и шортите. Когато Ариа дойде да я вземе от тях, тя тъкмо тренираше на бягащата пътека, готвейки се за новия сезон на хокея на трева — надяваше се, след като завърши всичките пет курса в Пен, да влезе в Принстън с ранния прием, но същевременно искаше и да е звездата на хокея на трева в „Роузууд дей“.
Прескочи парапета и погледна надолу по хълма. Когато дочуха тихия й писък, Ариа и Емили се спогледаха и също изхвърчаха от колата. Двете нахлупиха качулките на главите си и последваха Спенсър надолу по насипа.
Над бушуващия поток се забелязваха жълти светлини. Едно беемве комби се беше забило в близкото дърво. Предницата му беше размазана, еърбегът се поклащаше отпуснато върху пасажерското място, но двигателят все още боботеше. Земята бе посипана с натрошени стъкълца, а вонята на бензин задушаваше миризмата на кал и мокри листа. Близо до фаровете се забелязваше една слаба девойка с кестенява коса, която се оглеждаше замаяно, сякаш нямаше представа как се е озовала тук.
— Хана! — извика Ариа. Тя се затича надолу по склона към приятелката си. Преди около половин час Хана им се бе обадила и с панически глас им беше съобщила, че е катастрофирала и има нужда от помощта им.
— Ранена ли си? — Емили докосна девойката по ръката. Голата кожа на Хана беше станала хлъзгава от дъжда и бе покрита със стъклен прах от натрошеното предно стъкло.
— Мисля, че съм добре. — Хана избърса дъжда от очите си. — Всичко се случи толкова бързо. Онази кола изникна сякаш отникъде и ме изблъска от пътя. Но не съм сигурна… за нея.