— Не се приближавай! — изкрещя тя, пълзейки към вратата. — Ще извикам охраната!
— Моля те, недей! — извика фигурата.
— Тогава изчезвай от стаята ми — изпищя Емили. — Изчезвай веднага!
— Не мога!
Емили се спря с ръка върху дръжката на вратата. Това беше жалък, отчаян вик, а не заплашителен. Също така гласът не звучеше като Алиния.
— З-защо? — заекна тя.
— Защото съм пътник без билет — каза фигурата. — Нямам къде другаде да отида!
Емили забеляза малка ватирана чантичка за гримове на пода на шкафа, върху който падаше тънка ивица лунна светлина. Отстрани беше бродирано името „Зора Джийн“.
— Казвам се Джордан Рийчардс — рече момичето. — Промъкнах се на кораба, защото нямах пари. Не очаквах, че ще се получи, но ето, че съм тук, и нямам стая, и…
В този момент тя пристъпи под лунната светлина. Имаше големи зелени очи, сочни устни и гъста тъмна коса, завързана отзад с кадифена панделка. Носеше бяла рокля и равни пантофки с ширит. Емили ахна.
— Ти?
— Аз — отговори момичето и се усмихна едва-едва. Призрачното момиче.
Емили се отпусна в леглото си, опитвайки се да се освести.
— Промъкнала си се на кораба? — повтори тя. Призрачното момиче — Джордан — кимна.
— Тази сутрин. Исках да дойда на пътуването, но родителите ми нямаха толкова пари. — Тя изкриви физиономия. — Всъщност не искаха да похарчат толкова пари. Ние не сме особено близки.
— Добре — каза Емили бавно. — Как точно се качи?
Джордан се облегна на стената до шкафа.
— При проверката на входа беше такъв безпорядък, че си помислих: „А ако просто премина? Дали някой ще забележи?“. И преминах. Но после корабът се откъсна от дока, и аз се паникьосах. Нямах паспорт. Нямах багаж. И нямах стая, където да спя. Бях прецакана.
— Не познаваш ли някой друг на кораба, който да може да ти помогне?
Джордан поклати глава.
— Преместих се във Филаделфия преди няколко седмици, така че все още не познавам никого.
— В кое училище си? — попита Емили.
— Ълстър — каза Джордан, гледайки разсеяно през малкия кръгъл илюминатор.
Емили погледна отново към чантичката с надпис „Зора Джийн“ и в мозъка й нещо прищрака.
— Значи ти си онази, която краде разни неща от стаите на хората, нали?
Джордан се смути.
— Много хора оставят вратите си отключени, когато излизат — каза тя. — Не беше трудно да се шмугвам в стаите и да се измъквам от тях. По този начин се озовах и в твоята стая. Отпочинах тук няколко часа и предрямах. — Тя грабна чантичката „Зора-Джийн“ и още няколко чанти от вътрешността на шкафа. — Както и да е, ще те оставя да си почиваш. Извинявай, че те стреснах.
— Чакай! — Емили хвана ръката й, преди тя да успее да си тръгне. — И-искаш ли да останеш тук?
Джордан застина, полуизправена.
— За през нощта?
— За… може би за по-дълго от нощта — изтърси Емили. — Имам усещането, че съквартирантката ми няма да спи особено често тук. Има свободно легло.
Джордан й хвърли бърз поглед.
— Защо го правиш?
Емили прекара пръсти по нишките на вълнения си шал. Тя беше изненадала самата себе си с това предложение, но може би идеята не беше толкова лоша. Определено съчувстваше на Джордан, но също така се чувстваше самотна в стаята си. Освен това установи, че почти не е в състояние да откъсне поглед от високите скули на Джордан, от нейните създадени за целувки устни — в платоническия смисъл, разбира се.
Бузите й се зачервиха и тя изведнъж се уплаши, че Джордан може да разгадае мислите й.
— Не можем да допуснем да спиш на шезлонг при басейна. — Емили потупа леглото, съседно на нейното. — Ако го искаш — твое е.
Джордан кимна бавно.
— С удоволствие, ако наистина го мислиш.
— Наистина го мисля — каза Емили, и после, решавайки, че ще прозвучи дружелюбно, добави: — Съквартирантке.
Джордан издържа погледа й.
— Съквартирантка — повтори тя, сякаш това беше остаряла дума, която не беше чувала по-рано. После се изправи, пристъпи към Емили и я прегърна здраво. — Толкова съм ти благодарна! Това е прекрасно!