Стомахът на Хана се сви.
— Тя… мъртва ли е? — Момичето се приготви да чуе отговора. Или писъка на Наоми, че знае всичко и иска Хана да умре.
Наоми я изгледа продължително, сякаш я измерваше с поглед. Но преди да отговори, в залата прогърмяха първите ноти на „California Girls“ и на екрана зад сцената се появи тестът на песента.
Наоми подскочи.
— Боже, много ме бива да убивам настроения! Хайде, да забравим за това и да се забавляваме.
Те забързаха към подиума и грабнаха микрофоните. Но когато Хана отвори уста да запее, гласът й излезе тънък и треперлив. Тя не спираше да си представя Мадисън в болнично легло, след катастрофата, с една от онези ужасни маски на лицето, които помагат за дишането. Представи си Наоми, любимата братовчедка на Мадисън, която седи до леглото и плаче. Всеки човек би се замислил за отмъщение, когато разбере, че вината е на някой друг. Но как е възможно Наоми да се държи толкова хладнокръвно?
Хана се обърна към момичето. Очите му бяха ясни, сълзите ги нямаше и тя пееше весело в микрофона, сякаш не бе преживяла никаква болка. Когато започна припевът, група деца от публиката запяха с тях. Гласът на Наоми се извиси. Тя се обърна и се плесна по задничето. Хана не се сдържа и се изкиска.
Тогава тя също отметна глава назад и запя по-силно. Гласът й звучеше добре в съзвучие с наоминия. Когато тя отвори очи, Наоми я хвана за ръката и я завъртя. Подметна полата си, а Хана грабна две светещи пръчки от близката маса, преструвайки се, че от гърдите й избухват фойерверки. Тълпата заликува. Когато Хана погледна лицата им, видя, че дори Греъм се усмихваше.
Когато песента свърши, група момчета, които седяха покрай стената, започна да скандира:
— Бис! Бис!
— Публиката ни обожава! — Хана се изкиска, докато слизаха от сцената.
— Защото сме страхотни! — Наоми я хвана под ръка. — Трябва да участваме в шоуто за таланти, не мислиш ли?
— Ами, да — отвърна Хана, припомняйки си танца хула и обещанието, което беше дала на Спенсър и останалите. Но и без това не можеше да каже не — не и на момичето, което може би беше А.
И когато се върна на мястото си, като по даден знак телефонът й примигна. Имаше нов есемес.
Наоми гледаше настрани и разговаряше с Урсула Типингтън, без да й обръща внимание. Хана хвърли поглед към телефона на Наоми, който лежеше на масата до нея. Трябваше просто да протегне ръка и да го грабне, но крайниците й тежаха като напълнени с пясък. Тя преглътна тежко и отвори съобщението.
Хана Мерин се блъсна.
Премести момиче, за да се прикрие.
После напусна местопрестъплението.
Но някой я видя — аз.
13.
Хората, които пътуват в стъклени лодки, не бива да хвърлят камъни
— Добре дошли в Пуерто Рико! — прогърмя гласът на Джереми през усилвателите във вторник сутринта. Той го произнесе с превзет испански акцент, натъртвайки на „р“-то.
Емили гледаше децата, които махаха с шалове на хората на брега. От тонколоните се разля акустична успокояваща версия на „Over the Rainbow“ и всички изстенаха. Същата песен беше пусната и когато се отдалечиха от Нюарк, после на следващата сутрин в морето, после за да ги призоват за вечеря предишната вечер. Вече започваше да им досажда.
Тя седна на една пейка и вдъхна влажния въздух. Джордан й беше оставила бележа на нощното шкафче, че отива да си вземе кафе и че по-късно ще се видят. Когато телефонът й иззвъня, тя очакваше да види името на Джордан, но вместо това беше Хана.
— Спенсър и Ариа също са във връзка — каза Хана щом Емили отговори. — Помотах се с Наоми. Тя като че ли не знае, че сме замесени в инцидента с Мадисън — но някой друг знае. Изпрати ми още едно съобщение.
— Разбра ли дали Мадисън е умряла? — попита Емили и сърцето й замря в гърдите. „Моля те, моля те кажи, че не е“, помисли си тя. Ако още някой беше умрял заради нея, не знаеше как ще продължи да живее. Но дори само мисълта, че Мадисън може би не беше просто припаднала от алкохола, както смятаха досега, направо я смазваше. Как можа да избяга, да остави едно ранено невинно момиче само? Емили не спираше да си представя как полицията й чете обвиненията, израза на лицата на родителите си. Майка й сигурно щеше да се облегне на баща й — и това щеше да е поредната смърт, за която беше виновна Емили.