Двете слязоха по рампата и навлязоха във влажната атмосфера на Пуерто Рико. Слънчевите лъчи се отразяваха във водата. Те подминаха група деца, които носеха тениски на „Ълстър“, училището на Джордан.
— Искаш ли да ги поздравиш? — попита Емили.
Джордан я погледна безизразно.
— Кого?
— Ами… — Емили замълча. Вече бяха подминали учениците от „Ълстър“; моментът бе отминал. — И какво ще правим сега? — попита вместо това тя. — Ще скитаме по улиците? Да седнем в някое кафе и да слушаме мариачи?
— Търпение, сладурче. — Джордан леко плесна Ема по хълбока, после рязко сви вляво и тръгна по втория док, към който бяха привързани яхти и лодки. Тя вървеше уверено, сякаш познаваше мястото, и накрая спря пред дълга, ъгловата моторница, която се поклащаше леко върху вълните. На Емили й се стори, че промърмори: — Тази ще свърши работа.
Джордан влезе в лодката. Тя леко се разлюля под тежестта й и момичето разпери ръце за равновесие. Влезе бързо в кокпита и огледа уредите. После отвори люка до кормилото. Порови малко из вътре и моторът забръмча.
— И така! — извика тя на Емили пред боботещия звук. — Качваш ли се на борда?
Емили примигна.
— Това твоята лодка ли е?
Джордан се засмя.
— Не, глупаче!
— Тогава какво правиш?
Джордан се облегна върху кормилото.
— Собственикът й отдавна не я е ползвал. — Тя посочи към стикера, залепен отстрани. — Виждаш ли? Лицензът й е изтекъл. Покрита е със слой мръсотия — не е била почиствана от години. — Тя потупа с ръка по кожената седалка. — Горката старица. Иска ти се да излезеш в морето, нали?
— Можем да попаднем в голяма беда! Мислех си, че се опитваш да останеш незабелязана!
Джордан грабна шапката на капитана, която висеше на един пирон над кормилото, и я сложи на главата си.
— Животът не си заслужава да се живее, ако непрекъснато се страхуваш.
Емили погледна през рамото си, почти очаквайки да види сянката на А. да се плъзва зад съседната лодка. Но там нямаше никой. Тук бяха само тя, Джордан и докът, пълен с лодки. Джордан беше права: Емили непрекъснато се страхуваше. Кога за последно се беше забавлявала?
Тя колебливо стъпи с единия крак в лодката.
— Само една малка обиколка, нали?
— Яху! — извика Джордан и бързо се приближи до Емили, за да й помогне да се качи на борда. Прегърна я силно и я притисна към себе си за няколко секунди. Кожата на Емили настръхна. Мисълта, че могат да последват още такива прегръдки, беше достатъчно основание да наруши правилата.
Джордан развърза лодката. След това с едно завъртане на кормилото изкара лодката от пристанището. Миришещият на сол бриз разреши косата на Емили. След няколко секунди те подминаха круизния кораб, после още няколко лодки. Докато заобикаляха старата крепост в покрайнините на града, Емили погледна надолу и забеляза нещо. Дъното на лодката беше стъклено. На няколко сантиметра под него грациозно плаваха риби, които проблясваха под слънчевите лъчи.
— О, Боже! — Тя притисна длани към стъклото. — Джордан! Ела да видиш!
Джордан спря лодката и се приближи към нея. Под краката й се плъзгаха тропически риби. Океанските растения се извиваха грациозно.
— Леле — възкликна тя.
— Никога не съм виждала нещо подобно — рече възхитено Емили. — Дори не ни е необходима маска за гмуркане!
Няколко минути двете наблюдаваха възхитено водата. Но докато Емили се взираше в бездната, веселото й настроение постепенно започна да се изпарява. Преди по-малко от година Табита беше повлечена от същото това море. Риби, същите като тези, бяха плували безстрастно около тялото й, наблюдавайки постепенното му разлагане. Водораслите се бяха оплели в косите й. Солената вода бавно, неуморно бе разяждала трупа й, докато накрая бяха останали само кости.
В гърлото й се зароди странен гъргорещ звук. Джордан се обърна.