— Добре ли си?
— Добре съм — едва успя да произнесе Емили.
Джордан се наведе към нея, ококорила зелените си очи.
— Не, не си. Да не те е страх, че взехме тази лодка?
Емили уви ръце около тялото си, почувствала внезапен хлад. „От всичко ме е страх“, й се искаше да каже. Но се боеше, че ако отвори уста, само за минути оттам ще се излеят всичките й тайни. Не можеше да каже на Джордан за Табита. Беше твърде опасно.
— Радвам се, че сме тук — успя да произнесе най-накрая тя. — Имах нужда от това. Да се махна поне за малко от живота си.
Джордан наведе глава.
— Нещата вкъщи са много зле, а?
Емили кимна, чувствайки голяма буца в гърлото си.
— Родителите ти! — предположи Джордан. — Ти ми каза, че не те искат край себе си.
Очите на Емили се напълниха със сълзи и тя отново кимна.
— Те ме мразят.
— Какво точно се случи?
Емили я погледна, после си пое дълбоко дъх. Тази тайна поне можеше да сподели.
— Разбраха, че миналото лято родих дете. Когато миналата седмица им казах, те не просто откачиха — отдръпнаха се изцяло от мен.
Джордан примигна.
— Родила си дете?
Емили потрепна, долавяйки шока в гласа на Джордан. Сигурно беше отвратена. Но после погледна към лицето й. На него бе изписана нежност и разбиране. „Хайде — сякаш казваше изражението й, — слушам те. Така или иначе те харесвам“.
Изведнъж всичко се изля навън. Частта за Гейл. Дори отмятането от договорката и оставянето на бебето на прага на семейство Бейкър.
— След като Айзък разбра за него, реших, че е ред и на родителите ми да научат — каза Емили. — Но сега сякаш просто не съм част от семейството. И преди се е случвало да ми се ядосат, но това е нещо съвсем различно. Знам, че би трябвало да ги намразя, но толкова много ми липсват.
Тя погледна със замъглените си от сълзите очи надолу към рибите, които се носеха във водата. Всичко, което беше казала, бе болезнено искрено. Беше преживяла много неща със семейството си, но смяташе, че бяха започнали да се разбират взаимно. Стореното от нея бе съсипало завинаги нещата между тях.
Джордан пристъпи към нея и я докосна по ръката.
— Толкова си смела — каза тихо тя. — Аз не бих могла да постъпя като теб. В никакъв случай.
Емили примигна, за да махне сълзите от очите си.
— Беше много, много трудно.
— Какво е усещането? — Джордан я гледаше с ококорени очи. — Да си бременна, имам предвид. Да родиш. Да преминеш през нещо толкова… разтърсващо. Аз не мога да си го представя.
— Страшно — отвърна Емили. — Но и невероятно. Любимата ми част беше да я усещам как рита. Лежах си през нощта, сложила ръка на корема и просто оставах така часове наред. Първоначално беше като леко пърхане. Но после, когато стана по-голяма, ритниците бяха по-силни. Направо ми взимаше ума.
— Леле — прошепна Джордан.
Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна с признателност към Джордан.
— Знаеш, досега никой не ме е питал за това. Винаги казваха, че съм сбъркала и какъв ужасен човек съм.
— Не си ужасна — рече Джордан. — Невероятна си.
Емили я погледна срамежливо.
— Мисля, че ти също си невероятна — прошепна тя.
Джордан постави показалеца си върху коляното на Емили. Вместо миг по-късно да го отдръпне, тя го остави там. Емили погледна розовия й добре оформен нокът и се плъзна по-близо към нея. Сърцето й се разтуптя. Преди да се усети, устните им се докоснаха. Носът на Емили се изпълни с главозамайващия аромат на жасминов парфюм. Тя погали с пръсти голите ръце на Джордан. Кожата й беше мека като на венчелистче.
Те се притиснаха една към друга, вдъхвайки аромата си, а когато се откъснаха, впериха поглед в очите си.
— Яху — прошепна Джордан замаяно. — Надявах се това да се случи.
— Яху за мен — настоя Емили, сви се в скута на Джордан и се загледа в облаците.
— Яху за нас — поправи я Джордан. После взе капитанската шапка, постави я на главата на Емили и отново разпери ръце.
14.
Неочакваното плуване на Спенсър
— Заповядайте! — Сервитьорката-латиноамериканка постави големия поднос пред Спенсър и Рифър. — Севиче от шест части. Буен апетито!