— Госпожа Катрин Дилонг може да е въоръжена и опасна — тъкмо казваше той. — А сега, времето…
Емили отново намали звука.
— Татко?
Но баща й не й обърна никакво внимание. Устните на Емили се изкривиха. Предишната седмица тя се престраши и разказа на родителите си, че през лятото тайно е родила момиченце и малко след това го е дала за осиновяване. Беше пропуснала някои срамни подробности, като например как Гейл Ригс, богаташката, която искаше да получи бебето, й беше платила щедро; след това обаче Емили размисли и върна парите, които А. открадна. Но им призна много други неща. Как се беше крила в стаята на сестра си Карълайн в общежитията. Как беше посещавала гинеколог във Филаделфия и как й бяха направили цезарово сечение в болницата „Джеферсън“.
През цялото време майката на Емили дори не мигна. След като момичето приключи разказа си, госпожа Фийлдс отпи от чая си и й благодари за откровеността. Тя дори попита Емили дали се чувства добре.
Тревогите на Емили се поразсеяха. Майка й се държеше нормално — дори прие нещата твърде хладнокръвно!
— Справям се — отвърна тя. — Семейството, което получи бебето, е страхотно — преди няколко дни се срещнах с тях. Нарекли са я Вайълет. Вече е на седем месеца.
Един мускул потрепна на бузата на госпожа Фийлдс.
— Седем месеца?
— Да — отвърна Емили. — Усмихва се. И маха с ръчичка. Те са чудесни родители.
В този миг действителността се стовари върху майка й като гръмотевица. Тя опипом намери ръката на съпруга си и се вкопчи в нея, сякаш се намираше върху потъващ леден къс. После тихо изписка, скочи от мястото си и изтича в банята.
Господин Фийлдс седеше като истукан. После бавно се обърна към Емили.
— Казваш, че сестра ти също е знаела за това?
— Да, но моля ви, не й се сърдете — отвърна тихо Емили.
След този ден майката на Емили почти не влизаше в стаята й. Господин Фийлдс вършеше всички домакински задължения, приготвяше вечерите, подписваше извинителните бележки на Емили и се занимаваше с прането. Всеки път, когато Емили се опитваше да говори с него, той я отрязваше. И дума не можеше да става да говори с майка си; всеки път, когато момичето се приближаваше до спалнята на родителите си, баща й изникваше от нищото като някое яростно куче-пазач и я прогонваше оттам.
Емили нямаше представа какво да прави. Би предпочела техните да я изпратят в поправително училище или при свръхрелигиозните им роднини в Айова, където я бяха пращали в миналото, когато й бяха ядосани. Може би не трябваше да им казва за бебето, но не й се искаше те да научат за това от някой друг — като например Новия А. Полицията на Роузууд също беше запозната със случилото се, както и Айзък, бащата на бебето, и господин Кларк, съпругът на Гейл.
Невероятно, но слуховете за бебето не се бяха разпространили из „Роузууд дей“, ала това нямаше никакво значение — Емили продължаваше да се чувства като парий. Като прибавим към това, че две седмици по-рано тя бе станала свидетел на убийство и че полицията разследваше смъртта на Табита, през повечето дни момичето едва успяваше да запази разсъдъка си. Освен това бе повече от сигурна, че А. е Истинската Али — че е оцеляла в пожара и е решила веднъж завинаги да се разправи с тях. Истинската Али беше натопила Келси Пиърс и почти бе успяла да накара Емили да я убие в каменоломната „Плаващия мъж“. След това бе насочила подозренията им към Гейл и когато жената застана на пътя й, я уби. Емили потрепери. Какво ли щеше да последва?
Гръмката сирена на кораба я откъсна от мислите й.
— Така, май трябва да вървя — рече тихо Емили, поглеждайки отново към баща си. — Благодаря, ъъъ, че ме пуснахте на пътуването.
Господин Фийлдс отпи глътка минерална вода от бутилката.
— Благодари на учителя, който те номинира за стипендията. И на отец Флеминг. Според мен не трябва да заминаваш.
Емили повъртя в ръцете си шапката с козирка с емблемата на Университета на Северна Каролина, която лежеше в скута й. Родителите й нямаха пари, за да изпращат децата си на разни несериозни училищни екскурзии, но тя беше спечелила стипендията чрез курса си по ботаника. След като родителите й разбраха за бебето, господин Фийлдс беше отишъл при отец Флеминг, техния свещеник, за да попита дали да й позволят да пътува. Отец Флеминг отговори, че е редно — това ще им даде време да обмислят случилото се и да осъзнаят чувствата си.