За миг се предаде напълно във властта му, покорена от новото усещане, което се разливаше по тялото й. Притисна се до него в стремеж да удължи удоволствието, да попие вкуса на устните му.
Той я отдръпна, ала лицата им останаха едно до друго. Тя беше като замаяна. Видя, че се бе повдигнала на пръсти, за да го достига. Ръката му още лежеше на тила й. Очите му изглеждаха златисти в мрака на настъпващата нощ.
— Каква невероятна жена си, Джоувилет — прошепна. — Една изненада след друга.
Джоу се чувстваше изумително. По-жива от всякога. Тялото й тръпнеше, пламтеше от нови усещания. Усмихна му се.
— Не зная как се казвате.
Мъжът се разсмя и хвана двете й ръце. Преди да проговори, наблизо се разнесе хрипкавият глас на Дафи.
— Гледай ти, гледай ти! — възкликна с обичайния си бодро шеговит тон. — Не знаех, че вие двамата сте се видели. Джоу вече разведе ли ви наоколо? — Стигна до тях и я стисна за рамото. — Знаех си, че мога да разчитам на теб, рожбо. — Тя го зяпна озадачено, но той продължи в скороговорка, преди да бе успяла да попита нещо. — Да, уважаеми господине, това малко момиченце изпълнява потресаващ номер, нали? Страхотна хватка има. А цирка познава като петте си пръста. Родена е и пораснала в него. — Джоу разбра, че Дафи се бе впуснал в поредната си сладкодумна реч и нищо не можеше да го спре. — Така е, господине, каквито и въпроси да имате, просто се обърнете към нашата Джоу и тя ще ви отговори. Аз, разбира се, също винаги съм на наше разположение. Мога да ви разправя всичко за счетоводните книжа и сметките, за договорите и тем подобни, само кажете.
Дафи изпухтя два пъти с пурата, а Джоу усети първите пристъпи на безпокойство.
Какви ги дрънкаше Дафи за сметки и договори? Премести поглед към мъжа, който още държеше ръцете й своите. Той самият слушаше Дафи с непринудена, развеселена усмивка.
— Счетоводител ли сте? — попита го объркана тя.
Дафи се разсмя и я погали по главата.
— Знаеш, че господин Прескот е адвокат, Джоу. Гледай да не си изпуснеш реда.
Той им кимна свойски и се отдалечи по посока на Голямата шатра, откъдето долиташе шум и врява.
Външно почти неуловимо Джоу цялата се бе стегнала от така ненадейната, безцеремонно поднесена от Дафи новина, ала Кийн го усети. Свъси вежди и я изгледа продължително.
— Сега знаеш как се казвам.
— Да — цялата живителна топлина я беше напуснала. Гласът й беше студен като кръвта във вените. — Ще пуснете ли ръцете ми, господин Прескот?
След кратко колебание Кийн сведе глава и се подчини. Тя бързо пъхна ръцете си в джобовете на дрехата.
— Не бяхме ли стигнали в отношенията си до етапа да си говорим на „ти“, Джоу?
— Уверявам ви, господин Прескот, че ако имах представа кой сте, нямаше да се стигне до никакви отношения.
Думите бяха изречени с твърдо, хладно високомерие. Но отвътре, макар да се мъчеше да не им се поддава, я разкъсваше гняв, унижение, чувството, че е измамена. Цялото удоволствие от вечерта бе погубено. Целувката, която й създаде усещането за възвишеност и жизнена сила, сега й се струваше евтина и долнопробна. Не, няма да разговаря с него на „ти“, зарече се тя. За нищо на света нямаше да го нарича по име.
— Извинете, трябва да се приготвя за излизането.
— Защо е тази промяна? — задържа я отново той за ръката. — Да не би по принцип да не обичаш адвокатите?
Тя го изгледа студено. Чудеше се как бе могла напълно да се излъже в преценката си за човека, когото срещна тази сутрин.
— Не деля хората според професиите им, господин Прескот.
— Ясно — тонът му стана отчужден, погледът остър. В такъв случай излиза, че изпитваш неприязън към името ми. Трябва ли да разбирам, че имаш зъб и на баща ми?
В очите й блесна кипналата на мига ярост. Рязко издърпа ръката си.
— Франк Прескот беше най-благородният, най-милият и всеотдаен човек, когото някога съм познавала. По никой начин не ви свързвам с Франк, господин Прескот. Вие не го заслужавате — макар да й бе почти невъзможно, Джоу насила се принуждаваше да говори с нормален тон. Не искаше да вика и да привлече нечие внимание. Всичко трябваше да си остане единствено между нея и Кийн Прескот. — Щеше да е много по-добре, ако веднага ми бяхте казали кой сте, тогава нямаше да се получи недоразумение.
— Това ли стана между нас? — попита той тихо. — Едно недоразумение?
Хладнокръвният му тон направо я сразяваше. Гледаше я с дръзко и невъзмутимо любопитство, от което й идеше да го удари. Постара се гневът да не проличи съвсем явно в гласа й.
— Нямате право върху цирка на Франк, господин Прескот — произнесе колкото можа по-спокойно. — Да го остави на вас е единственото нещо, за което бих могла да го упрекна.