— Роуз, разполагаш само с десет минути да се върнеш и гримираш.
— Леле Божке! — възкликна девойката, забравила старанията си да се държи изискано. — Трябва да тичам! — Така и направи, после се обърна и викна през рамо: — Не казвай на Джейми, че съм го търсила, прасето му недно! — След още няколко крачки тя се обърна и дотича обратно. — Ще го намеря по-късно — каза и хукна към Голямата шатра.
Кийн я наблюдаваше как криволичи между фургоните, повдигнала дългата наметка с една ръка.
— Очарователна е.
— Само на осемнадесет — изплъзна се от Джоу, препи да си прехапе езика.
Той се извърна към нея с развеселен поглед.
— Ясно — каза. — Ще приема този факт за сведение. А с какво се занимава крехката и невръстна осемнадесетгодишната Роуз? — попита и пъхна палци в колана на джинсите си. — Единоборство с алигатори?
— Не — отговори Джоу, без да трепне. — Роуз е една от основните атракции в програмата на вашия цирк. Тя е Серпентина — заклинателка на змии.
Остана доволна от недоверчивия му израз, който обаче бързо се смени и лицето му засия от искрен възторг.
— Отлично! — Кийн протегна ръка и махна спусналия се върху бузата й кичур, преди да бе успяла да възрази с жест или думи. — Кобри ли? — попита той, като не обърна внимание на гневния й поглед.
— И боа удушвач — отвърна му с благ глас, в който сякаш прозираше заплаха. После изтупа прахта от коленете на избелелите си джинси. — А сега, ако разрешите…
— Не, няма.
Тонът му беше сдържан, ала Джоу усети властния оттенък. Постара се да потуши желанието за открит бунт. Кийн все пак бе собственикът, напомни си.
— Господин Прескот — подзе, — много съм заета. Трябва да се приготвя за следобедното представление.
— Има час и половина до излизането ти — възрази спокойно той. — Мисля, че би могла да ми отделиш част от това време. Поръчано ти е да ме разведеш наоколо. Защо да не започнем още сега?
Тонът, с който бе зададен въпросът, оставяше място само за един отговор. Тя трескаво затърси начин да се измъкне.
Отметна назад глава и го погледна в очите. Бяха спокойни, но непреклонни. Няма лесно да се даде, напрани си извод Джоу. Ще трябва по-добре да го опозная и внимателно да следя ходовете му, преди да подхвана битка.
— Откъде желаете да започнем — попита на глас.
— От теб.
Бързият му отговор я накара да свъси в недоумение вежди.
— Не разбирам какво имате предвид.
За момент Кийн я изгледа изпитателно. В очите й нямаше преструвка или прикрито лукавство.
— Да, виждам, че не разбираш — кимна той. — Да започнем с твоите диви котки.
— А-а! — веднага изчезна бръчката от челото й. — Добре.
Гледаше го как вади тънка пура и изчака пламъчето на запалката да лизне върха й, преди да заговори.
— Имам тринадесет — седем мъжки и шест женски. Всичките са африкански лъвове между четири и половина и двадесет и двегодишни.
— Мислех, че работиш с дванадесет — вметна Кийн и пусна запалката в джоба си.
— Така е, понеже Ари е пенсионер — Джоу се обърна и посочи големия мъжкар, който дремеше в клетката. — Пътува с мен, защото винаги така е било, ала вече не излиза на арената. На двадесет и две години е, най-старият. Баща ми го е отгледал, защото Ари е роден не на свобода, а в клетка. На същия ден, в който и аз. Тя въздъхна. В гласа й се прокрадна тъга.
— Той е последният, който остана от баща ми. Не мога да го продам на някой зоопарк. Все едно да тикнеш възрастен роднина в старчески дом и да го изоставиш. Целият му живот е преминал в цирка, точно както и моят. Името му на еврейски означава „лъв“ — Джоу се усмихна, унесена в спомени и забравила мъжа до себе си. — Баща ми винаги ги кръщаваше с такива имена, които по един или друг начин означават „лъв“. Лео, Леонард, Леонара. В разцвета на силите си Ари беше ненадминат скачач. Умееше също и да се катери отлично, защото някои от тях не искат. Можех да го науча на всичко. Умно котенце, нали, Ари? — промененият й тон накара големия звяр да се размърда. Отвори очи и я погледна. Звукът, който издаде, приличаше по-скоро на немощно ръмжене, отколкото на рев. После пак задрема. — Уморен е — добави тя. — Двадесет и две години са доста за един лъв. Много е стар.
Беше й трудно да се пребори се с налегналата я тъга.
— Какво има? — докосна я Кийн по рамото.
Джоу не реагира. Очите й бяха изпълнени с печал. Гласът и потрепваше, когато му отговори.
— Той умира. А аз нищо не мога да направя, за да го предотвратя — пъхна ръце в джобовете си и тръгна към другите клетки. Докато чакаше Кийн да се приближи, пое два пъти дълбоко дъх. Щом реши, че се е успокоила, продължи отново с по-овладян глас: — Работя ето с тези дванадесет — каза и посочи с жест основната група клетки. — Хранят ги веднъж на ден — сурово месо шест пъти в седмицата, яйца и мляко на седмия ден. Всичките са докарани направо от Африка и бяха съвсем диви, когато ги поех. — Тя отвори решетъчната врата на прохода между клетките, разположени от двете му страни. — Това е Мърлин — подхвана отново Джоу. — Този, когото яздя в края на номера. Той е на десет и има най-уравновесения нрав от всички лъвове, с които съм работила. Хийтклиф — продължи, като вървеше покрай редицата клетки, — е шестгодишен, най-добър е в прескоците. А това е Фауст — мъниче на четири и половина.