— Не, благодаря! — наведе се Кийн и разтовари три метровата Бейби в ръцете й.
Роуз плъзна боата — удушвач около врата си.
— Е, Дафи, това е. Какво ще кажеш?
— Хвани едно от момичетата да ти покаже позите — кимна той. — После ще видим.
С усмивка погледна след Роуз, която не чака да я подканят, а тутакси припна.
— Хей, Дафи!
Беше Джейми.
— Двама от местните те търсят. Изпратих ги в червения фургон.
— Добре. Сега идвам.
Той намигна на Джоу, обърна се и тръгна подир Джейми, нагаждайки се към широката му крачка.
Кийн стоеше близо до варела. Кацнала отгоре, Джоу знаеше, че бе рисковано да слезе от сигурното си място. Знаеше също, че въпреки всички усилия, пулсът й започваше да се държи бясно.
— Трябва да си взема костюма за довечера.
Скочи чевръсто, с намерението да се изниже бързо край него. Обаче с докосването на земята, ръцете му я прихванаха за кръста. Като мобилизира всяка частичка от волята си, тя нито трепна, нито се дръпна, а спокойно вдигна очи и ги впери в неговите.
Палците му лениво се движеха напред-назад. Чувстваше топлината им през блузата. С цялото си същество се молеше да не я прегърне. После точно толкова силно, сякаш за да изпита себе си, пожела да го направи. Бореше се със слабостта, когато устните й започнаха да горят под целувката на очите му. Усети ударите на сърцето си в гърлото.
Кийн прокара ръка по дебелата, дълга плитка. Бавно върна поглед върху лицето й.
— Не е зле да ти направят няколко басти на въпросния костюм.
Като реши, че не й бе работа да гадае промените в настроенията му, Джоу мина край него и тръгна през лагера. Ако си запълнеше времето с работа, щеше да успее да държи Кийн Прескот далеч от мислите си. Може би…
Седма глава
Големият купол гъмжеше от хора за вечерното представление. Заела временното си място за откриването, Джоу обхождаше с поглед множеството възбудени в очакване лица. Оркестърът свиреше гръмко, барабаните биеха отсечено и отмерваха приповдигнатия ритъм на шестващите по арената артисти. Джоу беше облечена в широка кринолинена пола и водеше малко агънце на каишка. Тъй като нейният номер следваше скоро след началото на спектакъла, тя рядко участваше в откриващия парад. Сега й беше приятно да наблюдава зрителите отблизо. В клетката почти напълно се абстрахираше от тях.
Те представляваха пъстра смесица от съвсем ситни малчугани, по-големшки деца и младежи, родители, баби и дядовци. Приветстваха пищното шествие с възторжени ръкопляскания. Джоу крачеше бодро, усмихвали се и махаше с ръка наред с останалите изпълнители.
След бърза смяна на облеклото тя зае реда си като Кралицата на джунглата. После следваше нова смяна и превръщането й в една от Дванадесетте пърхащи пеперуди.
— Само чуй — зашепна на ухото й Джейми, когато Джоу застана до въжето на мястото на Бо Пийп. — Получаваш работата за цяла седмица. Барбара няма да може да прави въртенето със зъби.
Джоу изопна рамене под тежестта на огромните сини криле.
— Роуз разучава номера — прошепна му в отговор, като се усмихна в плисналата светлина на прожекторите. — Дафи ще й го даде на нея, ако успее да издържи този проклет костюм. — Тя изсумтя с досада, после се засмя. — Тежи не по-малко от тон.
Плавно, под звуците на валса, който оркестърът засвири, Джоу се заизкачва по въжето, като бавно поставяше ръка над ръка.
— Ах, каква грация… — чу да въздиша Джейми. Зарече се да му го върне тъпкано. Разпери с широк жест ръка и се поклони на аплодиращата публика. После пъхна стъпалото си в примката и заедно с останалите единадесет Пърхащи пеперуди започнаха изпълнението.
Успя да изпие чашка кафе с майката на Роуз, когато върна костюма в гардероба и се преоблече в нейния бяло — златист гащеризон. Мускулите я понаболяваха от непривичната тежест на крилете, което й навя мисълта за една продължителна, благодатна вана. Само че тази мечта, напомни си, трябваше да бъде отложена за септември. На път се задоволяваха единствено с душ.
Последното й задължение в спектакъла беше да стои върху Меги — водещият слон във финалното шествие. Невъзмутима и уверена, Меги крачеше твърдо, докато другите четири слона от двете й страни се изправи на задните си крака и вървяха, поставили предните върху задницата на другаря си пред тях. Отгоре на широката глава на Меги Джоу стоеше с тържествено разперени ръце, цялата блестяща под ярките светлини. Именно в този момент, повече от всеки друг, чувстваше как я залива възхищението и възторга на публиката.
Аплодисментите се сливаха с празничния марш на оркестъра, думите на конферансието, смеха и радостните възгласи на децата. И да бе грохнала, този миг я изпълваше с енергия. Знаеше, че умората ще се върне, затова още повече се наслаждаваше на възбуждащата му сила. За тези кратки секунди забравяше работата, часовете усилен труд, дългите пътувания преди пукване на зората. Имаше я само магията. Дори когато всичко свърши и тя се плъзна от гърба на Меги, все още се усещаше във властта на приказното вълшебство.