Въздишката й бе неволна, изпълнена с удивление и сласт.
С внезапност, която й отне дъха, той яростно впи устни в нейните. Тя му отговори невъздържано, водена от инстинктите си, и се хвърли в един свят от усещания, какъвто само си бе представяла. Ръцете му ставаха все по-настойчиви и нетърпеливи. Бе загубил контрол. И двамата се носеха върху бушуващите вълни на страстта. Това море нямаше край и нямаше дъно. То и влечеше и поглъщаше неподозиращите, като им обещаваше невиждани удоволствия. Джоу не потърси спасение, не се възпротиви, а се остави да я поемат дълбините му.
Долови някакво чукане и отначало помисли, че чува ударите на сърцето си, звучащи в ушите й. Когато Кийн се отдръпна, тя измърмори недоволно и пак го привлече към себе си. Устните му отново се нахвърлиха алчно и ненаситно, но чукането продължи. Той изруга и се откъсна.
— Някой е много настоятелен — прошепна.
Джоу го гледаше замаяна.
— На вратата — поясни Кийн и си пое дълбоко дъх. Тя се обърка и засуети, прокара припряно ръка през косата си и трескаво се мъчеше да събере ума си. — По-добре отвори — добави той и бързо движение закопча ципа й догоре.
Джоу внезапно дойде на себе си. За момент Кийн се взря в нея, като погълна с поглед пламналото й лице, разбърканите коси, после отстъпи настрани. Молейки се краката да я слушат и удържат, тя тръгна към другия край на фургона. Вратата й се опъна и Джоу сети, че Кийн я беше заключил. Махна резето.
— Да, Бък? — каза спокойно, отворила достатъчно, за да види кой е.
— Джоу… — лицето му трудно се различаваше в тъмното, ала в единствената сричка тя долови бедата. Гърдите й се стегнаха болезнено. — Ари… — промълви той.
Преди още името да се бе отронило и отзвуча и Джоу вече бе изскочила от фургона и тичаше през утихналия лагер. Завари Пийт и Джери при клетката на стария лъв.
— Как е? — попита трескаво, тръгналия насреща й Пийт. Той я хвана за раменете.
— Този път наистина е зле, Джоу.
В първия миг тя искаше да поклати неистово глава, да отрече това, което прочете в очите му. Но само го отблъсна настрани и се приближи до клетката. Ари лежеше на хълбок, гръдният му кош мъчително се повдигаше и спадаше от усилието да диша.
— Отвори я — нареди на Пийт с безизразен глас. Последва подрънкване на ключове, ала Джоу не се обърна.
— Няма да влизаш там — чу гласа на Кийн и усети ръката му, която я задържа за рамото.
Очите й бяха непроницаеми, когато ги вдигна към него.
— Напротив, ще вляза. Ари няма да ми стори нищо, нито на мен, нито на някой друг. Той просто умира. Сега ме остави — говореше тихо и безизразно. — Отключи я — нареди пак и се освободи от ръката на Кийн, която се бе поотпуснала и вече не я стискаше. Решетъчните пръти изтрополиха. Вратата се плъзна отвори зад гърба й. Джоу се обърна и се вмъкна в клетката.
Ари едва се помръдна. Тя коленичи до него и видя, че очите му бяха отворени. Бяха неподвижно изцъклени от слабост и болка.
— Ари… — въздъхна, разбрала, че за него утре нямаше да има.
Отговори й само кухо хъхрене. Сложи ръка на страната му и усети накъсаното, неравномерно дишане. Животното направи усилие да отвърне на докосването й, на познатия глас, произнасящ името му, но едва успя да помръдне глава върху пода. Жестът й скъса сърцето. Наведе лице към гривата, припомнила си какъв бе той едно време — изпълнен със сила, страшен и красив звяр. Джоу вдигна отново глава и си пое дълбок, успокояващ дъх.
— Бък! — Чу го да приближава, ала не свали поглед от Ари. — Донеси аптечката. Искам подкожна игла и пентобарбитал.
Усети краткото му колебание, преди да й отговори.
— Добре, Джоу.
Тя седеше притихнала и галеше Ари по главата. Откъм Голямата шатра по-нататък долитаха гласове, скърцане на въжета, глухите удари на дърво в метал. Протръби слон, а три клетки по-надолу Фауст изрева не особено усърдно в отговор.
— Джоу — застана до нея Бък. Тя вдигна поглед, отметна косата си от лицето. — Нека аз да го направя — рече той.
Джоу само поклати глава и протегна ръка.
— Джоу — пристъпи към решетките Кийн. Гласът му бе нежен, но очите му така наподобяваха тези на лъва до коленете й, че тя изхлипа на глас. — Не бива да го правиш ти.
— Той е мой — отвърна Джоу глухо. — Бях си казала, че ще го направя, когато настъпи времето. То дойде. Премести очи върху Бък. — Дай ми иглата, Бък. Да свършваме.