Осма глава
Джоу усети слънцето върху затворените си клепачи. Лятното утро навън се чуваше възбудено птиче чуруликане. Съзнанието й, което бавно се връщаше към действителността, й подсказа, че трябва да беше понеделник. Само в понеделник тя ставаше след разсъмване. Това беше единственият от седемте дни, в който циркът нямаше представления. Джоу се протегна лениво, като се чудеше дали да се измъкне от леглото. Можеше да отдели два часа за четене. Или пък да отиде в града на кино. В кой град бяха, всъщност? Със сънлива въздишка се обърна по корем.
Ще навестя и огледам обстойно котенцата си, помисли си тя, може да ги изкъпя с маркуча, ако времето се затопли достатъчно. Внезапно споменът се върна и я разсъни като с удар. Ари! Джоу отвори очи, превъртя се отново на гръб и заби поглед в тавана. Живо си представи как старият лъв умря с очи, вперени доверчиво в лицето й. Въздъхна тежко. Тъгата още беше тук, но не като снощната бурна, отчаяна скръб. Примирение с неизбежното бе заело нейното място. Осъзна, че с настояването си да остане при нея в миговете на най-остра болка и страдание, Кийн й беше помогнал. Благодарение на присъствието му имаше на кого да се опре, кого да се хване в тежкия миг. Спомни си невероятното облекчение, което изпита, сгушена в скута му, сигурността, която почувства, опряла глава на гърдите му. Беше потънала в сън, заслушана в ударите на сърцето му.
Тя обърна глава и хвърли поглед през прозореца, после към светлото петно от слънчевите лъчи върху пода. Не бе понеделник, сети се изведнъж. Четвъртък беше. Надигна се и седна, прокара ръка през косата си, която сякаш се бе разпиляла навсякъде. Какво прави в леглото в четвъртък, когато слънцето вече отдавна е изгряло? Без да си даде време за отговор, Джоу скочи и забърза навън от спалнята. Извика тихо, когато налетя на Кийн.
Той я хвана за рамото и прибра с ръка разпуснатите й коси.
— Чух, че се размърда — каза най-непринудено и се взря в лицето й.
— Какво правиш тук?
— Кафе — отвърна Кийн и продължи да я оглежда загрижено. — Поне до преди малко. Ти как си?
— Добре съм — вдигна тя разсеяно ръка към слепоочието си. — Нещо се чувствам като замаяна. Изглежда съм прекалила със спането. Досега не ми се е случвало.
— Дадох ти приспивателно хапче — каза небрежно той. Прегърна я през рамо и я поведе към кухнята.
— Хапче ли? — премига Джоу. — Не си спомням да съм пила никакво хапче.
— Беше във водата, която ти дадох — върху печката чайникът започна пронизителното си пищене. Кийн го изключи и доправи кафето. — Питаех съмнения, че ще го изпишеш доброволно.
— Не, нямаше — отвърна тя с известно раздразнете. — Никога през живота си не съм взимала приспивателни.
— Е, снощи го направи — той й подаде чашката. — Изпратих Джери да го донесе, докато ти беше в клетката с Ари. — Кийн й хвърли бърз поглед. — Не изглежда да ти е навредило. Отгърмя на мига. Отнесох те в спалнята, смених ти дрехите и…
— Смени ми…
Чак сега Джоу осъзна, че бе облечена само в една тънка бяла нощница. Посегна неволно към горното копче, закътано точно над гърдите й. Колкото и да се напрягаше, не можа да си спомни нищо друго, освен че бе заспала в ръцете му.
— Едва ли би прекарала удобно нощта в онзи костюм — отбеляза той. Отпи с удоволствие от кафето и се подсмихна. Тя все така държеше ръка на гърдите си.
— Не ми липсва опит в събличането на жени на тъмно.
Джоу свали ръката си. Жестът съдържаше и яд, и гордост, и високомерие. Погледът му се смекчи.
— Ти имаше нужда от един здрав сън, Джоу. Изглеждаше изтощена.
Без да отговори, тя поднесе кафето към устните си, обърна се и отиде до прозореца. Видя само празните отъпкани площадки. Трябва наистина да бе спала дълбоко, щом не бе усетила вдигането на лагера.
— Всички потеглиха, освен няколко работника и камиона с генератора. Ще тръгнат, когато не ти е нужно повече захранване.
Джоу почувства непреодолима слабост. На няколко пъти предната вечер бе губила самообладание, което винаги бе било присъща нейна черта. И всеки път именно Кийн се бе оказвал редом с нея. Искаше да е сърдита за нахлуването му в най-личните й чувства, но не можеше. Беше имала нужда от него и го съзнаваше.
— Ти не беше длъжен също да оставаш — каза, вперила поглед навън, където ниско над земята прелетя гарга, кацна при други няколко и закълва нещо заедно с тях.
— Не бях сигурен дали ще си във форма да караш тази сутрин. Близо стотина километра са. Моята каравана я кара Пийт.
Тя повдигна рамене, после се обърна. Слънцето струеше от прозореца и прозираше през леките дипли на нощницата й. Тялото й изглеждаше като крехък силует. Когато заговори тихо, в гласа й звучеше разкаяние.