— Мисля, че Бейби може да те даде под съд за клевета.
Тя се разсмя и застана в средата на арената.
— Да, ама когато зрителите видят дребничката Роуз с боата удушвач около врата й, разбират, че си е заслужавало парите. Ние им даваме това, за което идват — ярки багри и блясък, развихрено въображение, невероятни зрелища. Вълнение. Възторг. Нали видя публиката, когато Вито изпълнява номера си върху високо опъната жица без предпазна мрежа?
— Мрежата ми се струва слаба защита, когато балансира на повече от тридесет метра височина. — Кийн пъхна ръце в джобовете си и се намръщи. — Рискува живота си всеки божи ден.
— Същото прави и полицаят, и пожарникарят — отвърна тихо Джоу и постави ръце на раменете му. Повече от всякога бе необходимо да го накара да разбере мечтата на баща си. — Зная за какво говориш, Кийн, но трябва да ни разбереш. Опасността е присъща, тя съпровожда много от номерата. Ние чуваме как публиката затаява дъх, когато Вито прави задно салто върху въжето. Щяха да са впечатлени дори и да имаше мрежа, ала нямаше да са ужасени.
— Трябва ли да бъдат?
Сериозният й израз се разведри.
— Ами да! Те имат нужда да бъдат ужасени, очаровани, омагьосани. Включено е в цената на билетите. Това е един свят, състоящ се само от превъзходното, ненадминатото, неповторимото! Ние изпробваме пределите на човешката дързост и с всеки изминал ден те се променят, отдалечават. Знаеш ли колко време е било нужно, докато за първи път бъде изпълнено тройно превъртане на трапеца? А сега е нещо почти обикновено — очите й заблестяха вдъхновено. — Един ден някой ще направи четворно превъртане. Ако днес на този ринг стои човек и жонглира с три горящи факли, то утре някой друг ще го прави, докато язди върху гърба на препускащ кон, а пък по-нататък цяла група ще си ги подхвърлят, докато висят на трапеца. Нашата работа е да правим невероятното, а после, когато сме го постигнали, да направим и невъзможното. Толкова е просто.
— Просто — промърмори той, вдигна ръка и я погали по косата. — Питам се така ли щеше да си мислиш, ако можеше да го наблюдаваш отстрани.
— Не зная. Никога не ми се е случвало.
И другата му ръка се зарови в косите й. Прокарваше пръсти, сякаш я решеше, и като че ли изцяло бе погълнат от тази дейност. Бавно преметна кичур по кичур назад и дланите му обрамчиха лицето й. Стояха под сноп светлина, която неимоверно удължаваше сенките им.
— Толкова си очарователна — прошепна Кийн.
Джоу нито се обади, нито помръдна. Този път имаше нещо различно в начина, по който я докосваше. Нежност и колебание, каквито не бе усещала преди. Макар да гледаха право в нея, не можеше да прочете изражението на очите му. Лицата им бяха съвсем близо и дъхът му я гъделичкаше. Обви с ръка врата му и притисна устни в неговите.
До този момент не бе съзнавала колко празна се чувства, как страшно й се бе искало да го прегърне. Устните й копнееха за него. Притисна се плътно, докато ръцете му престанаха да са нежни. Превърнаха се в нетърпеливи и търсещи, жадни и ненаситни. Бяха забравени седмиците, през които го нямаше, през които бе мечтала за неговото докосване. Тялото й се сгря и съживи от кипналата кръв. Страстта я освободи от задръжки, езикът й търсеше неговия и увлече целувката в диви и потайни дълбини. Устните им се разделиха, само да за се слеят отново в още по-силен порив. Тя разбра, че всички блянове и желания бяха, в крайна сметка, само едно-единствено — Кийн.
Той се откъсна от нея и допря буза в косата й. В този миг Джоу почувства по-пълно удовлетворение, от когато и да било. Внезапно Кийн се отдръпна.
Тя приглади с ръка разрошените си коси. Наблюдаваше го озадачено как бърка в джоба си и вади тънка пура. Щракна запалката.
— Кийн?
Гледаше го и знаеше, че очите й му предлагаха всичко.
— Имаше тежък ден днес — подхвана той със странен за момента вежлив тон. — Ще те изпратя до фургона.
Джоу наведе глава. Тялото й болезнено тръпнеше.
— Защо правиш това?
Очите й унизително се напълниха със сълзи и я задавиха. Замъглиха погледа й и отразяващите се в тях светлини сякаш я заслепиха. Премига, за да ги спре и върне обратно. Кийн я видя и смръщи вежди.
— Ще те изпратя — повтори.
Безстрастният му тон отприщи цялата й мъка и гняв.
— Как смееш? — избухна тя. — Как смееш да ме накараш да те… — Думата „обичам“ за малко да се изплъзне от устата й, но успя да я преглътне. — Да те желая, а после да се отдръпваш! Бях права за теб от самото начало. Ала помислих, че съм се лъгала. Ти си студен и безчувствен. — Дишаше тежко и накъсано, но нямаше да си тръгне, докато не му кажеше всичко. Лицето й бе пребледняло от вълнение. — Не зная защо съм се надявала да разбереш какво ти е оставил Франк. Нужно е сърце, за да видиш неосезаемото. Ще се радвам да свърши сезонът и да направиш каквото там си си наумил! Ще се радвам никога повече да не те видя! Няма да ти позволя да ми причиниш това още веднъж! — Гласът й трепереше, ала Джоу не направи опит да го успокои. — Никога повече да не си ме докоснал!