— Мога и още как — отпи дълга глътка от брендито Кийн. — Аз съм собственик на цирка.
Джоу стисна юмруци от тона му, от това невъзмутимо, безцеремонно използване на властта му. Нито веднъж, откакто го видя клекнал до нея в клетката, не бе проявил някакъв жест да я утеши, не бе направил нищо, за да я успокои. Тя имаше нужда да получи нежност и съчувствие именно от него. За да прикрие треперенето на гласа си, заговори тихо.
— Ала не сте мой собственик, господин Прескот. И ако проверите документите си за собственост, ще видите, че не притежавате нито лъвовете, нито реквизита. Аз съм ги купила и ги поддържам с моята заплата. Сключеният с мен договор не ви дава право да ми казвате дали мога, или не мога да репетирам с животните си.
Лицето на Кийн беше като изсечено от гранит.
— Нито пък дава на теб правото да се разпореждаш под купола без мое разрешение.
— Тогава ще се разпореждам на друго място — сопна се Джоу в отговор. — Но ще го направя! — натърти. — Ще работя още веднъж с лъвовете днес. Няма да рискувам загубата на месеци дресировка.
— Ала ще рискуваш живота си! — изфуча Кийн и тупна чашата върху шкафа.
— Теб какво те интересува? — викна тя, излязла от кожата си. Цялото й самообладание я напусна. Раните в душата й бяха дълбоки като тези върху плътта. Беше минала през страдание по-остро, отколкото изживя при загубата на родителите си. Повече от всичко желаеше да почувства ръцете на Кийн, които я прегръщат. Искаше отново да усети сигурността, която изпита, когато той я остави да изплаче мъката си по Ари в обятията му. — За теб аз нищо не означавам! — мяташе глава и косите й се пилееха.
В гласа й назряваше нервен пристъп и Бък сложи ръка на рамото й.
— Джоу… — предупреди я с ниския си, боботещ глас.
— Не! — дръпна се тя и продължи бързо: — Той няма право! Не можеш да ми се бъркаш в живота! — изстреля яростно към Кийн с горящи от възбуда очи. — Аз зная какво съм длъжна да правя! И ще го направя! За теб какво значение има? Не носиш отговорност, ако бъда разкъсана! Никой няма да те даде под съд!
— Стига, Джоу — този път Бък говореше твърдо. Хвана я за здравата ръка и усети как цялото й тяло се тресе. — Много е разстроена и не знае какво приказва — обърна се към Кийн.
Лицето на Кийн се беше превърнало в безизразна маска, скриваща всяко чувство.
— Напротив, мисля, че добре знае какво приказва — възрази той спокойно. За няколко секунди се чуваше само тежкото дишане на Джоу и звукът от наливането на бренди в чашата. — Прави каквото смяташ, Джоу — каза, след като отпи. — Напълно вярно е, че нямам никакви права по отношение на теб. Отведи я в града — рече на Бък, после отново се извърна към прозореца.
— Хайде, Джоу — побутна я към вратата Бък, като я прикрепяше за кръста.
Щом излязоха навън, видяха Роуз, която тичаше насреща им откъм лагера.
— Джоу! — лицето й бе пребледняло от вълнение. — Джо, току-що научих! — Впери поглед в превръзката с широко отворени, уплашени очи. — Много ли е зле?
— Само драскотини. Наистина — успокои я Джоу. Добави за убедителност и най-ведрата усмивка, която бе в състояние да постигне. — Бък ще ме заведе в града за един-два шева.
— Бък? — вдигна Роуз поглед към върлинестия мъж. — Вярно ли е?
— Няколко шева — уточни той, но добави утешително: — Ще се оправи, не е чак толкова зле.
— Искаш ли да дойда с теб? — заситни Роуз редом, когато двамата пак тръгнаха.
— Не, благодаря ти, Роуз — усмихна се Джоу този път по-истински. — Всичко ще е наред.
Усмивката действително поуспокои Роуз.
— Когато чух, помислих, че… Ами, представих си какви ли не страхотии. Радвам се, че не си пострадала лошо — бяха стигнали до караваната на Бък и тя се повдигна на пръсти да я целуне по бузата. — Всички толкова те обичаме — пророни.
— Зная — стисна ръката й Джоу, после остави Бък да й помогне да се качи в кабината на пикапа.
Когато той подкара и излезе от лагера, тя облегна глава на седалката и затвори очи. Не си спомняше някога да се бе чувствала по-грохнала и съкрушена.
— Боли ли те? — попита Бък, щом излязоха на асфалтирания път.
— Да — призна Джоу откровено, като имаше предвид както ръката, така и душата си.
— Ще се почувстваш по-добре, когато те закърпят.
Тя продължаваше да седи със затворени очи. Знаеше, че някои рани никога не зарастват. Или ако зараснат, оставят белези, които се обаждат в най-неочакван миг.
— Не трябваше така да му се нахвърляш, Джоу.
В гласа на Бък се прокрадна лек упрек.
— Той не трябваше да се меси! — отвърна тя сопнато. — Не е негова работа. Аз не съм му грижа.