— Джоу, не ти приляга да си тъй рязка.
— Рязка ли? — отвори тя очи и се обърна. — А той? Да не би да беше любезен? Нима показа и най-малка следа от съчувствие? Трябваше ли да ми говори така, сякаш съм някакъв престъпник?
— Джоу, човекът беше стреснат. Ти гледаш едностранчиво на нещата. — Бък се почеса по брадата и въздъхна шумно. — Не си представяш какво е да наблюдаваш безпомощно отстрани, когато някой, който ти е скъп, го грози смъртна опасност. Трябваше едва ли не да го просна в безсъзнание, за да не му дам да влезе в клетката, докато не успеем да му втълпим в главата, че със сигурност ще те погуби, ако го направи. Беше много уплашен, Джоу. Всички бяхме уплашени.
Тя поклати глава, убедена, че Бък преувеличава поради привързаността си към нея. Джоу много добре помнеше, че гласът на Кийн беше груб, погледът му ядосан.
— На него не съм му скъпа — възрази тихо. — Не като на вас. Ти не викаше и не ми се караше. Не се държеше студено и грубо.
— Джоу, хората по различен начин… — подхвана Бък, ала тя го прекъсна.
— Зная, че не е искал да пострадам, Бък. Той не е безчувствен и жесток.
Джоу въздъхна. Цялата сила на гнева й се беше стопила, страхът й също бе отминал и бе оставил тялото й съвсем празно.
— Моля те, не искам да говорим за него.
По гласа й Бък усети колко бе смазана и угнетена. Потупа я по ръката.
— Добре, душице, само се успокой. Всичко ще се оправи за нула време.
Няма всичко да се оправи, помисли унило тя. Далеч не всичко.
Единадесета глава
С течение на времето ръката на Джоу заздравяваше добре. Нямаше я вече скованата вдървеност, останали бяха само тънки белези, които обещаваха още да избледнеят, но не и да изчезнат напълно. Тя обаче откри, че някаква искра бе напуснала живота й. Постоянно я измъчваше смътно, трудно обяснимо неудовлетворение, с което не можеше да се пребори. Нищо — нито работата, нито приятелите, нито книгите — не й носеха задоволството, с което бе израснала. Беше се превърнала в жена и потребностите й се бяха променили. Джоу знаеше, че проблемът се коренеше в Кийн, ала това не беше равнозначно на неговото решение. Той отново беше напуснал цирка, и то още същата вечер след случилото се с нея произшествие. Четири седмици по-късно още не се бе върнал.
На три пъти тя беше сядала с намерението да му пише, защото изпитваше нужда да смекчи някак вината си за грубите, жестоки неща, които му бе казала. И трите пъти ядосано късаше листа. Както и да пренареждаше думите, те бяха неточни. Изостави писането и се вкопчи в надеждата, че Кийн пак ще се появи, че ще дойде поне още веднъж. Ако можеха да се разделят като приятели, без горчилка и тежки думи, Джоу би се примирила с раздялата. С тази мисъл тя съумя да се върне към обичайния си начин на живот с известно смирение. Репетираше, участваше в представленията, изпълняваше всекидневните си допълнителни задължения. И чакаше. Керванът на цирка се движеше към Чикаго.
В късния августовски следобед Джоу стоеше под кипящия като кошер купол. Голямата шатра бе пълна с репетиращи. Тя също, облечена в трико, тренираше с братята Бейрът. Ежедневните гимнастически упражнения значително й бяха помогнали да възстанови ръката си, да върне и поддържа подвижността й. Вече можеше да изпълнява много неща, без да усеща болка в пострадалото място.
— Чувствам се чудесно — каза на Раул, докато репетираха. — Наистина чудесно.
Направи бърза серия от премятания.
— Танцуването с крачка няма нищо общо с рамото ти — възрази наставнически Раул. — С акробатика във въздуха трудно ще го приведеш във форма.
— И рамото ми е добре — заяви Джоу и като доказателство се изви гъвкаво в мост назад и направи стойка на ръце. Наклони краката си под четиридесет и пет градуса и постави едното стъпало върху коляното на другия крак. — Ето, в идеална форма си е — обади се с главата надолу, после плавно се изви и застана на крака. — Силна съм като бик! — изтъкна наперено, след което направи два бързи отскока, завършили със задно салто.
Приземи се в краката на Кийн.
Водопадът от чувства, който я връхлетя, се отрази в широко отворените й очи, но това трая кратко, преди да се окопити и възвърне що-годе разклатеното си душевно равновесие.
— Аз не… Не знаех, че си се върнал.
Веднага съжали за празните, нищо неозначаващи думи, ала не й идваха други. Цялото й съзнание бе обзето единствено от дивия копнеж да се хвърли в обятията му. Чудеше се дали той не усеща това нейно желание, което сякаш се излъчваше от всяка пора на тялото й.
— Току-що пристигам — очите му останаха приковани в нея, а ръцете му висяха отпуснати встрани. — Това е майка ми — добави. Джоу едва сега премести поглед върху жената, която стоеше редом с него. — Рейчъл Лоринг, Джоувилет Уайлдър — представи ги той една на друга.