Джоу преглътна. Търсеше начин да поиска прошка за подхранваната цял живот ненавист.
— Той… Франк пазеше тетрадка с изрезки за Кийн. Следеше чикагските вестници.
— Наистина ли? — грейна Рейчъл. Облегна се назад и вдигна чашата с чая. — Напълно в негов стил. Кажи ми, Джоувилет, той беше ли щастлив? Имаше ли това, което искаше?
— Да — отвърна без колебание Джоу. — А вие?
Рейчъл я изгледа. В първия момент замислено, после погледът й се стопли.
— Какво добро сърце имаш, благородно и състрадателно. Да, имах, каквото желаех. А ти, Джоувилет, ти какво искаш?
Без вече гнетящото я чувство за неловкост, Джоу се усмихна и тръсна глава.
— Повече, отколкото мога да получа.
— Бива си те — заключи Рейчъл, като я изгледа открито и преценяващо. — Мисля, че ти си боец, а не фантазьор — мечтател. Когато дойде време да избираш, няма да се задоволиш с по-малко от всичко. — Усмихна се и стана. Лицето на Джоу беше застинало в напрегнато изражение. — Ще ми покажеш ли своите лъвове? Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да те видя на арената.
— Да, разбира се — Джоу също се изправи, ала застина нерешително. После протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.
Рейчъл пое протегната ръка.
— Аз също.
През останалата част от деня Джоу търсеше Кийн, но безуспешно. След срещата и разговора с майка му беше станало още по-наложително да говори с него. Нямаше да намери покой, докато не направеше опит да се помирят. До началото на вечерното представление още не го бе открила.
Номерата се нижеха един след друг и й се струваха безкрайни, докато се терзаеше душевно и с мъчително нетърпение очакваше финала. Той би трябвало да е с майка си някъде сред публиката и несъмнено щеше да го намери след края на представлението. А то се точеше и опъваше до скъсване нервите й.
Най-сетне спектакълът свърши и тя застана до задния изход, като се чудеше дали да чака, или да отиде във фургона му. Олекна й и едновременно я обзе тревожно притеснение, когато ги видя и двамата да приближават.
— Джоувилет — заговори първо Рейчъл и я хвана за ръцете. — Ти беше прекрасна и изумителна! Разбирам защо Кийн казва, че имаш дива, неопитомена красота.
Джоу слисано го погледна, ала срещна безстрастните му кехлибарени очи.
— Радвам се, че ви е харесало.
— О, не мога да ти опиша колко! Този ден ми навя някои много скъпи спомени. Разговорът ни следобед също бе от голямо значение за мен. — Наведе се и за изненада на Джоу я целуна. — Надявам се отново да те видя. Отивам да се сбогувам с Дафи, преди да ме откараш, Кийн — продължи тя. — Ще те чакам в колата. Довиждане, Джоувилет.
— Довиждане, госпожо Лоринг — Джоу я изпроводи известно време с поглед, после се обърна към Кийн. — Тя е чудесен човек. Кара ме да се срамувам.
— Не е нужно — той пъхна ръце в джобовете си, без да сваля поглед от нея. — Двамата с теб сме имали причини за негодувание, но и двамата сме грешали. Как ти е ръката?
— А-а — несъзнателно пипна мястото Джоу. — Добре е. Белезите едва личат.
— Хубаво.
Последва мълчание. Тя усети как смелостта я напуска.
— Кийн — подзе Джоу и се застави да го погледне право в очите. — Искам да ти се извиня за ужасния начин, по който се държах след злополуката.
— Веднъж вече ти казах — заяви той сухо, — че не ми трябват извинения.
— Моля те — потисна тя гордостта си и докосна ръкава му. — Твърде дълго го държа в себе си и то ме измъчва. Не мисля всички онези неща, които ти наговорих — додаде бързо. — Надявам се да ми простиш.
Не беше убедителното извинение, каквото си беше наумила, ала само толкова успя. Изразът му не се промени ни най-малко.
— Няма нищо за прощаване.
— Кийн, моля те! — сграбчи го за ръката Джоу, когато той се обърна да си тръгне. — Не ме оставяй с чувството, че не си ми простил. Зная, че изрекох ужасни неща. Имаш пълното право да ми се сърдиш, но не можеш ли… Не може ли отново да бъдем приятели?
Нещо трепна върху лицето му. Кийн вдигна ръка и я докосна с опакото на дланта по бузата.
— Имаш навика да ме поставяш в трудно положение, Джоувилет — свали ръката си и я пъхна в джоба. — Оставил съм нещо за теб при Дафи. Желая ти щастие.
Отдалечи се, а тя остана онемяла, поразена от безвъзвратната окончателност на тона му. Гледа след него, докато не изчезна от поглед.
Не чувстваше нищо от това, което си бе представяла. Нямаше нищо. Нито болка, нито сълзи, нито отчаяние. Не беше подозирала, че едно човешко същество може да бъде толкова празно и все още живо.