Фоайето вътре беше огромно, с опушено стъкло и дебел, пухкав килим. Като не знаеше, че трябва да се обади на портиера, Джоу се насочи към асансьорите заедно с група от обитателите и неволно се скри от погледа му, така че той не можа да я забележи и спре. Вече в кабината, натисна с треперещ пръст бутона за най-горния етаж. Бърборенето на останалите пътници се регистрираше от съзнанието й като далечно, глухо бръмчене. Дори не забеляза кога асансьорът беше спрял и те бяха слезли.
Когато кабината спря за втори път и вратите се плъзнаха настрани, тя остана вторачена в празното пространство цели десет секунди. Сепна се от вцепенението, щом тръгнаха обратно да се затварят. Натисна бързо копчето, за да ги върне и излезе в коридора. Краката й се подкосяваха, но Джоу ги застави да се движат напред. Спря пред апартамента на Кийн, остави багажа си на земята и застина нерешително. От страх я полазиха тръпки. Коленете й трепереха. Опря чело на вратата. Спомни си, че Рейчъл Лоринг я беше нарекла борец. Пое си дълбоко дъх, изправи се и почука. Вратата се отвори безмилостно скоро. Видя как в очите на Кийн премина изумление. Стоеше и я гледаше втрещено.
Спускащата се по раменете й коса беше цялата посипана със сняг. Лицето й пламтеше от студа, а очите й блестяха почти трескаво от вълнение и усилието да се владее. Устните й трепнаха, преди да проговори.
— Здравей, Кийн.
Той продължаваше да стои безмълвен, само очите му пробягваха по нея невярващо.
Отслабнал е, помисли тя, вперила напрегнат поглед в лицето му. После забеляза, че бе облечен в джинси и тениска. Краката му бяха боси. Беше небръснат и за малко ръката й сама да посегне, за да го докосне по наболата брада.
— Какво правиш тук? — не отвърна Кийн на усмивката й.
Гласът му беше дрезгав и й се стори, че долавя нотки на учудено недоволство.
Джоу се постара да изглежда спокойна и самоуверена, ала усмивката й се пречупи.
— Може ли да вляза? — попита.
— Моля?
Въпросът сякаш го порази. Веждите му се свъсиха.
— Може ли да вляза? — повтори тя, като едва устояваше на желанието да се обърне и да избяга.
— Ах, да, естествено. Извинявай.
Той прокара ръка през косата си, отстъпи назад и посочи с жест навътре.
Още с влизането краката й потънаха в мъхнат светлобежов мокет. Джоу си позволи да огледа за момент обстановката, като използва това време за допълнителната цел да си възвърне самообладанието. Помещението беше просторно, с ярко контрастиращи цветове. Тъмнокафяв диван и разположена редом хромирана масичка за кафе със стъклена повърхност. Три кресла с високи облегалки в нежно кремаво, освежени от наситено сини възглавнички. По стените висяха картини, в една, от които разпозна Пикасо. Видя също и скулптура, за която бе сигурна, че бе Роден.
В противоположния край на стаята имаше приповдигнат на две стъпала подиум. Зад огромния, отгоре до долу прозорец се разкриваше Чикаго. Джоу приближи с нескривано любопитство. Опасенията й някак необяснимо бяха изчезнали. Сякаш веднъж прекрачила прага, се бе гмурнала с главата надолу и вълните я бяха понесли по предначертания път. Вече не се страхуваше.
— Прекрасно е! — възкликна и се обърна отново към Кийн. — Удивително, невероятно е да имаш целия град в краката си всеки ден. Сигурно се чувстваш като цар и владетел.
— Не съм го поглеждал от тази страна.
Той я наблюдаваше през половината деляща ги стая. Тя изглеждаше малка и крехка на фона на оживения град зад гърба й.
— А аз бих го сторила — заяви Джоу и този път усмивката дойде сама. — Ще стоя до прозореца и ще се чувствам царствено величествена.
Най-сетне и неговите устни се отпуснаха и трепнаха.
— Джоувилет — рече Кийн тихо. — Какво търсиш в моя свят?
— Исках да говоря с теб — каза тя просто. — Затова и дойдох тук.
Той се приближи бавно, без да сваля очи от нея.
— Трябва да е нещо важно.
— Така мисля.
Той повдигна вежди, после сви рамене.
— Е, в такъв случай да поговорим. Но дай първо да си махнеш палтото.
Премръзналите й пръсти трудно се справяха с копчетата и Кийн пак се намръщи.
— Господи, направо си премръзнала! — хвана ръцете й в шепи и започна да й се кара като ядосан родител. — Къде са ти ръкавиците? А шапката? Навън като нищо е минус двадесет.
— Забравих да си купя — отвърна Джоу, почти замаяна от божественото усещане на допира от ръцете му, които я сгряваха.
— Луда! Толкова ли не нямаш ум в главата, та да дойдеш в Чикаго през ноември без шапка и ръкавици?