— А защо носите два?
— Май никога не сте чували за вадене с кръстосани ръце? Предполагам, че не ви учат на всичко в това училище на ФБР.
Кори не отговори. Тя щеше винаги да предпочете своя полуавтоматичен „Глок“ пред тези антики, обаче нямаше да го каже.
— Все ще не мога да разбера защо Ривърс извади оръжие срещу мен — продължи Уотс. — От няколко години досието му е чисто. Не мога да си представя какво толкова специално имаше в онзи труп, та да го накара да рискува всичко просто така.
Спряха пред скромна, спретнато поддържана къща и преди Уотс да успее да слезе, от вратата изхвърча един мъж. Когато го огледа, Кори преживя още една изненада. Вместо хитър провинциален адвокат ала Даниел Уебстър4 с лула от царевичен кочан и червени тиранти, опънати над голямо шкембе, Фаунтин се оказа висок, може би на около шейсет, и съвсем леко пълен. Носеше тъмнозелено непромокаемо яке „Барбур“ — вероятно единственото такова в околността, и толкова омачкано, сякаш беше спал с него. Лицето му беше гладко избръснато, а разкошната му прошарена коса беше сресана на път в средата и се спускаше почти до раменете. Той се взря последователно в Уотс и Кори с бледите си сини очи, в които проблясваше интелигентност, през кръгли очила със златни рамки.
Уотс слезе и стисна ръката на мъжа. Кори го последва и шерифът ги представи един на друг.
— Доколкото разбрах, вие сте адвокат — каза тя.
— Наполовина пенсиониран — отговори Фаунтин с тих, мелодичен глас. — Вероятно завинаги.
— Не се оставяйте да ви заблуди — намеси се Уотс. — Ползва се с име в щата и извън него. Никъде няма да намерите по-остър правен ум. Никога не е губил дело.
— Наистина? — не можа да се сдържи да попита Кори.
— Само частично — поясни Фаунтин. — Изгубих няколко, когато работех за службата на главния прокурор.
— Но нито едно, откакто стана адвокат — настоя Уотс. — Причината е в гласа. Те никога не го очакват.
— Може да се каже, че е в гласа и външния вид — добави Фаунтин със смях. — Предпочитам да го наричам разоръжаващо представяне.
— Ходи такъв раздърпан, защото това е неговото работно облекло — отбеляза Уотс. Изглежда, че се беше отпуснал, когато се оказа в компанията на познат, защото този път отвори вратата за Кори, без да се замисля.
— Идвам с вас, за да добавя малко фон като историк аматьор — каза Фаунтин, когато седна на задната седалка. — Няма да ви се бъркам.
Уотс пусна климатика на максимум и те излязоха от града.
— Отиваме на място, което е призрачен град в планината Азул, казва се Хай Лоунсъм. Стар миньорски град, изоставен, когато златната жила се изгубила в началото на 1900 година. Той е един от най-хубавите призрачни градове в щата, но много трудно достъпен. Имаме два часа път до там. Не е чак на края на света, но пътищата са кошмарни.
Два часа, помисли си Кори. Щеше да извади късмет, ако успее да се върне в Албакърки преди полунощ.
— Музика? — попита Уотс, след като извади телефона си и го включи към стереоуредбата.
— О, да — съгласи се Кори.
— Някакви предпочитания?
— Нямам такива, стига да не е григорианско пеене5 или рап — обади се отзад Фаунтин.
Кори не мислеше, че шериф Уотс слуша музиката, която тя харесваше.
— По ваш избор.
— Може да наложите вето — предложи той и се зае с телефона си. Скоро от високоговорителите се понесе музиката на „Джипси Кингс“. Не беше музиката, която Кори би избрала, но и не беше лоша. Пък и някак си се вписваше в околния пейзаж.
Уотс подкара в южна посока към назъбена планинска верига, която се издигаше от жълтокафеникавата пустиня. Джипът зави по един път на горската служба. Кори бързо изгуби представа за лабиринта от черни пътища завой след завой. Всеки следващ беше по-набразден и размит от предходния. Накрая джипът намали до седем-осем километра в час, като се люлееше на всички страни. Кори трябваше да се държи за ръкохватката на тавана, за да не бъде изхвърлена от мястото си. Докато се изкачваха все по-високо в планината, мексиканските борове отстъпиха място на жълтите борове. Те от своя страна отстъпиха място на дъгласови ели и смърчове. От върха на прохода се откриха изумителни гледки.
Уотс спря за малко колата и започна да сочи:
— На юг от нас е пустинята Хорнада дел Муерто и планината Сан Андрес. И двете са част от ракетния полигон „Уайт Сандс“, където военните си играят със своите оръжия.
Отзад Фаунтин обясни:
— На испански Jornada del Muerto означава Пътят на мъртвеца. Старият испански път от Мексико Сити до Санта Фе пресича тази пустиня в продължение на сто и шейсет километра. Бил павиран с кости и по неговото протежение се издигали кръстове.
4
Един от най-известните американски адвокати през XIX в., служил като държавен секретар при трима американски президенти. — Б.пр.
5
Григорианското песнопение е общото наименование на задължителното литургично песнопение в западноевропейските римокатолически църкви. Наименованието идва от името на папа Григорий Велики, който завършва процеса на техния подбор. — Б.пр.