— А сега ги хвърли.
— Хвърлете се на земята и се търкулнете наляво — измърмори Уотс на Моруд с ъгълчето на устата.
Моруд се напрегна.
— Казах да ги хвърлиш, приятел.
Уотс започна да раздалечава пръсти, но внезапно със светкавично стрелване на двете ръце ги хвана и вдигна нагоре в позиция за стрелба. Стреля едновременно в две посоки с притиснати към тялото лакти. Улучи мъжете от двете страни и ги запрати да се търкалят в прахоляка. Сетне се хвърли надясно и се претърколи в момента, когато мъжът с шлифера вдигна пушката, за да стреля. Моруд последва примера на шерифа, извади своя „Глок“, претърколи се наляво и стреля по мъжа, който още стоеше.
Обаче не уцели и мъжът с шлифера стреля, куршумът улучи дясната му ръка. Все едно някой го беше ударил с бухалка, пистолетът му отлетя, въртейки се във въздуха. Замаян в прахта, Моруд чу още изстрели и викове. Почувства как някой го хваща и рязко го вмъква в малка руина. Изтрещяха още изстрели, куршумите глухо се забиваха в кирпичените стени.
Уотс приведе над него, стиснал пистолета му.
— Страхотна стрелба — успя да каже Моруд.
— Вие сте ранен.
— Да.
Уотс вече късаше парче плат от ризата, за да превърже ръката на Моруд. По това време главата на агента вече се беше прояснила и шокът от раната премина в болка. Което по свой начин не беше лошо.
— Дайте ми пистолета. Мога да стрелям с лявата ръка — каза Моруд.
— Радвам се да го чуя — отвърна Уотс.
— Но нищо не мога да улуча — обясни Моруд. Стрелбата отново се усили. Над главите им просвирваха куршуми или се забиваха в стената. Като съдеха по посоките, откъдето идваха куршумите, бяха притиснати към земята от кръстосан огън. След това се чу внезапен взрив от стрелба, последвана от съскане на пробити гуми и звук от автомобилен клаксон, който рязко замлъкна. Мъжете бяха намерили колата им и я бяха извадили от строя.
— Колко са? — попита Моруд.
— Предполагам пет-шест. Без да броим двамата, които застрелях.
Моруд изръмжа.
— Аз имам двайсет и пет патрона в колана, плюс шест в барабаните — каза Уотс. — А вие?
— Петнайсет — отговори Моруд, като опитваше да не обръща внимание на болката. — Трябва да разузнаем тяхното прикритие, местоположение и полета на обстрел. Това означава да си подаваме главите.
— Добре.
— Някои от тях имат пушки — предупреди Моруд.
— Да, ще бъде трудно.
Поредният залп запрати куршуми в стените.
— Ето какво ще направим — предложи Моруд. — И двамата ще се изправим и ще открием огън за кратко, колкото да видим кое какво е. Бързо, по-малко от секунда.
— Разбрах.
— На три. — Моруд отброи и двамата се изправиха, откриха яростна стрелба, после отново се скриха. В отговор последва нов залп.
— Не знам за вас — каза Уотс, — но аз видях, че имат добро прикритие, открити полета за стрелба, ние сме заобиколени, а те напредват към нас.
Моруд отново изсумтя.
— Бих казал, че сме прецакани — обобщи Уотс.
Моруд затвори очи, справи се колкото можа с болката, после отново ги отвори.
— И аз мисля същото. — Пое си дълбоко дъх, издиша. Трябваше да се съсредоточи.
— Може би е време да си стиснем ръцете и да си кажем сбогом, както правят в каубойските филми.
Моруд направи гримаса.
— Още не.
53.
Сега, когато съкровището и неговото местоположение изглеждаха реалност, Кори си даваше сметка, че трета поредна нощ нямаше да може да заспи. Разбира се, съществуваше вероятността съкровището да е изчезнало — може някой да го е намерил още преди години. Обаче се съмняваше — такова съкровище би било трудно да се запази в тайна, особено в ракетен полигон. Шейсет и два товара! Едно муле, според Нора, може да носи най-много шейсет и осем килограма. Значи шейсет и осем килограма по шейсет и два товара бяха равни на съкровище от повече от четири тона. Разбира се, това беше далеч от шейсетте тона в легендата, но историческата и художествената стойност щяха да са огромни. Утре, помисли си тя с удовлетворение, всичко ще свърши: щеше да се проведе официално и открито претърсване и съкровището щеше да бъде намерено и обезопасено.
Телефонът ѝ започна да звъни. Беше Нора.
— Кори?
— Да, какво има?
— Направих откритие, което променя… променя всичко. Трябва да дойдеш.
— Какво? — Нора ѝ се струваше напрегната.
— Както ти самата каза, телефонът не е добра идея. Трябва да го направим на четири очи. Трябва да дойдеш у нас в Санта Фе.
— Сега е единайсет часът. Не може ли да почака до сутринта?