Моруд се смая, защото позна този глас.
Беше на Фаунтин. Видя смайването, изписано и по лицето на Уотс.
— Шерифе, говори Чарлс Фаунтин.
— Познах те. Значи си едно проклето лъжливо копеле!
— Би било глупаво да отричам подобно очевидно изявление — отбеляза Фаунтин. — Обаче на въпроса. Загазили сте здраво. Може би ще мога да ви помогна да се измъкнете.
— Глупости.
— Хоумър, не ми се ще да те убиват. Хайде да поговорим.
Уотс се готвеше да отговори, но Моруд го докосна по ръката и прошепна:
— Накарай го да говори.
След кратко колебание Уотс кимна, после се обърна и извика:
— Говори.
— Няма нужда да умираш. Ще измислим нещо.
— Например?
— Дял от печалбата. Няма да е зле да имаме областен шериф на заплата при нас.
— Печалбата? Говориш за съкровището на връх Викторио?
Фаунтин се засмя.
— Шерифе, няма нужда да се заяждаш с мен. Не ни интересуват легендарни съкровища. Ние търсим истински неща. И като казвам истински, имам предвид точно това.
— Какви неща? Нещо тук горе?
— О, да, нещо тук горе. Нещо извънредно скъпо — проучванията ни по въпроса са напълно еднозначни. И така: би ли искал да се присъединиш към нас?
— А моят партньор?
— Агент на ФБР също може да ни бъде полезен.
Моруд се усъмни в това. Вярваха, че е възможно да привлекат областен шериф, но не и агент на ФБР. Щяха да го убият при първа възможност. Вероятно и Уотс.
— Е, какво ще спечеля от това? — попита Уотс.
— Много повече от жалката ти заплата от областната управа.
— И какво трябва да правя?
— Хвърли револверите пред стената и излез с вдигнати ръце. Ще се отнасяме наистина добре с теб. Скоро ще намерим онова, което търсим. Ще получиш справедлив дял. Обещавам.
Справедливият ти дял ще бъде куршум между очите, помисли си Моруд. Той и Уотс се спогледаха и погледът на шерифа му показа, че не се е поддал.
— Какво ще кажеш? — притисна го Фаунтин.
— Разкажи ми повече за онова, което се надявате да намерите — настоя Уотс.
— Стига приказки. Давам ти шейсет секунди, за да решиш дали да се присъединиш към нас, или да умреш. Отброяването започва сега.
Уотс се наведе към Моруд.
— Знаеш, че ще ни убият, нали? — попита той.
Агентът кимна.
— Трийсет секунди.
— Единствената ми мисъл е да ги нападнем и да вземем с нас колкото можем от мръсниците — каза Моруд.
— Имаш предвид като Бъч Касиди?
— Десет секунди!
Уотс изруга под нос, изправи се и стреля по посока на гласа. Успя да се скрие точно преди стрелбата да започне отново.
— Уотс, пропиля шанса си! — извика Фаунтин. — Ти и семейството ти винаги сте били самодоволни задници! Чуваш ли гарваните? Скоро ще кълват очите ти като череши!
Моруд погледна Уотс.
— Какво ще кажеш? Ако се впуснем и двамата към Фаунтин, ще пипнем поне него.
Уотс поклати глава.
— Искам да го обмисля.
55.
Хеликоптерът боботеше в нощното небе. Летяха на юг. Нора виждаше блещукащата нишка от градове по протежение на Рио Гранде. Виеща се панделка от светлини в мрака на пустинята. Завиха на изток от възвишение, което според Нора беше планината Сокоро, и се насочиха към огромния кладенец от мрак, който представляваше ракетният полигон „Уайт Сандс“. Удбридж пилотираше машината, генералът седеше до нея на мястото на втория пилот, а те бяха натъпкани с трима войници в брезентови гащеризони в задната част.
Нора погледна към брат си. Той отвърна на погледа ѝ, очите му бяха пълни със страх. Бяха му счупили носа и лицето и ризата му бяха покрити със засъхнала кръв. За разлика от неговото, лицето на Кори беше напълно безизразно. Войниците бяха нащрек. От блесналите им нетърпеливи лица беше ясно, че очакват голямата печалба. А лейтенант Удбридж, която пилотираше хеликоптера, беше смразяваща със своята резултатност и способности.
Генералът е подбрал добре хората си, помисли си Нора. Малка елитна група, избрани грижливо за много тайна и необичайна мисия.
След като остави Рио Гранде отзад, хеликоптерът започна да следва гръбнака на планината Оскура. След като премина над най-високата ѝ част, се появи осветена площадка за кацане в пустинята. Хеликоптерът описа кръг и се приземи на асфалта до два големи камиона, чиито каросерии бяха покрити с брезент. Един-единствен войник стоеше там и даваше знаци на хеликоптера. Миг по-късно бяха кацнали и плясъкът от перките на витлата започна да заглъхва. Генералът слезе, войниците го последваха, дърпайки тримата пленници за белезниците им, и ги подкараха под завихрения от витлата въздух.