— Някаква преструвка, която ще цели да открием огън.
Уотс кимна. Зачакаха напрегнато… и тогава шерифът чу тропот на тичащи крака. Изправи се и стреля два пъти по фигура, която тичаше от едно към друго укритие. При второто дърпане на спусъка петлето удари празния патронник.
Той се скри от последвалите изстрели.
— Сега — каза Моруд — ще ги накараме да преговарят. Това очакват да направим, когато свършим мунициите.
Уотс кимна и се провикна.
— Ей, Фаунтин!
— Твърде късно е, шерифе — чу се в отговор. — Имахте възможност.
— Виж, хайде да поговорим.
Мълчание.
— Имахме време да обмислим нещата. Можем да ви помогнем.
— Сега, когато гарваните вече кълват очите ви, не сте в състояние.
Гласът на Уотс стана умолителен.
— Не е нужно да постъпвате толкова глупаво, като убиете шериф и агент на ФБР. Това ще привлече тук пазителите на закона и смъртта ни ще ви тежи като тон камъни. Знаете го.
— Едва ли. Разполагаме с хиляди квадратни километра планини и пустиня, където да изчезнат вашите останки. Кажете сбогом. Може би следващият ни шериф ще бъде достоен мъж, а не сополив позьор, който обича да се пъчи с револвери на кръста.
— Хайде, давайте — подкани Уотс, разигравайки уязвено честолюбие, търсещо отмъщение. — И ще ви гръмнем!
— Разбира се.
Моруд чу трополенето на крака и бързо вкара патрон в патронника.
— Сега! — прошепна Уотс напрегнато.
Двамата скочиха на крака и започнаха да стрелят. Шестимата оцелели мъже, които тъкмо се бяха втурнали да ги нападнат, бяха напълно изненадани от изригналата внезапно стрелба. Те веднага се пръснаха в търсене на укритие. Всеки изстрел на Уотс улучваше целта. Включително Фаунтин. Моруд видя как адвокатът се завъртя от удара на куршума, ален фонтан изригна от гърдите му, преди да рухне в мрака и да се скрие от поглед. Моруд стреляше с лявата си ръка, затова беше по-шумен, отколкото опасен, но стрелбата на Уотс възстанови равенството.
След малко всичко свърши като по чудо. Уотс беше отново зад стената, приклекнал до Моруд.
— Застреляхме петима, но видя ли онзи тип Белингейм, или както там се казва, да се измъква?
— Да. Боже, каква стрелба. — Агентът извади пълнителя, провери го и го пъхна на място. — Аз свърших.
— Имам останал един патрон — за Белингейм. Да вървим да го пипнем.
Моруд надникна над стената. Фаровете на пикапите продължаваха осветяват по-голямата част от града, а сградите хвърляха дълги сенки. Имаше доста тъмни места, където човек можеше да се скрие.
Моруд поклати глава.
— Ще е трудно да го пипнем, без да извикаме подкрепление.
— Копелетата надупчиха колата ни — каза Уотс. — Така че трябва да вземем една от техните. И точно това ще очаква Белингейм. Не може да ни пусне да си вървим. Престрелката още не е свършила.
Прибра празния „Колт“ в кобура, след това потупа другия с любов.
57.
Един от войниците се доближи до вратата от хвойнови клонки и я блъсна. Със скърцане на сухо гниене54 тя се люшна навътре, откъсна се от пантите и падна на пода с глух тропот.
— Чакайте — нареди генералът.
Войниците останаха на място, генералът мина пред тях и с лъча на фенерчето освети облака прах, вдигнал се от тяхното влизане. Когато прекрачи падналата врата, лъчът светлина заигра из помещението. Нора видя през бледите пластове слягаща се прах смайващото проблясване на злато и скъпоценни камъни, докато кръгът светлина се стрелкаше напред-назад и разкриваше какво има в помещението. Чуха се шумни ахвания. Генералът пристъпи навътре. Удбридж го последва. Всички останали останаха по местата си.
Нора гледаше как генералът навлиза все по-навътре в съкровищницата. Лицето му грееше в златисто от отразената от купищата злато светлина. Гледката беше невероятна: златни бокали, кръстове, дарохранителници, одежди, извезани с нишки благородни метали, митри, реликварии с инкрустирани скъпоценни камъни — всичко нахвърляно заедно без всякаква подредба. Наоколо стояха изгнили кутии и скъсани кожени торби, преливащи от златни дублони и големи колкото длан златни и сребърни кюлчета.
Генералът най-сетне се обърна към групата бавно, сякаш се събуждаше от сън.
— Защо стоите? — излая той. — Имаме работа да вършим.
Войниците се стреснаха и втурнаха напред, бутайки Нора и останалите двама пред тях.
— Отведете ги отзад и оставете един човек да ги пази — нареди генералът. — Да са колкото е възможно по-далеч от входа. А ние трябва да пренесем всичко това още сега!
Един войник ги подкара покрай съкровището към задната част на помещението, след това остана при тях да ги пази. Нора възприемаше почти невероятното количество богатства около тях със странно безразличие. Никога нямаше да има възможността да проучи някой от тези предмети.