— Трябва да го запушим! — каза тя.
Когато вдигна близкия камък, забеляза много по-голям каменен блок да стърчи на склона няколко метра над отвора. Кори го видя в същия момент.
— Да го избутаме! — подкани тя, изкатери се и седна на земята, опирайки крака в скалния къс, за да бута. Нора и Скип го придържаха, за да не се търкулне в погрешна посока. Накрая каменният блок се размърда, търколи се и с трясък тупна в отвора, запушвайки го като тапа гърлото на бутилка.
Чуха още стрелба и викове, които проникваха през камъка.
— Да вървим! — извика Нора и останалите я последваха надолу по склона. Нямаше луна, но звездите бяха толкова ярки, че в чистия пустинен въздух светлината им беше достатъчна, за да виждат къде стъпват. Когато стигнаха в подножието на хълма, спряха да си починат.
— А сега накъде? — попита Кори.
— В планините — отговори Скип. — Те имат войници. Ще изпратят безпилотници. В пустинята без прикритие ще бъдем лесна мишена.
Той ги поведе от подножието на хълма покрай една падина, след това до входа на клисура, която водеше към планината. От време на време използваше запалката, за да осветява пътя им. Докато навлизаха в клисурата, Нора погледна назад и видя няколко светлинки да танцуват в подножието на хълма със съкровището.
— Преследват ни — съобщи Нора.
— Разбира се — каза Скип. — Всичкото това злато е безполезно за тях, ако оцелеем и разкажем за станалото.
— По-добре да се отървем от тази опашка — предложи Кори, — като направим нещо неочаквано. — Тя се огледа. — Например да се изкатерим по тази скала.
— Шегуваш ли се? — възрази Скип. — Та аз дори не мога да видя върха ѝ!
Нора погледна нагоре. Високата заострена скала беше черна като нощта, не се различаваха никакви подробности. Трябваше да налучкват опипом пътя си нагоре. Това изглеждаше лудост, но нямаха голям избор.
— Аз ще тръгна първа — заяви Нора, преди да е успяла да размисли. Сложи ръка върху грубата скала, намери опора, след това друга, напипа къде да стъпи кракът ѝ, и се издърпа нагоре. — Скип, следвай ме и прави като мен.
— Няма да се качвам — възрази Скип. — В никакъв случай няма да го направя.
Тя се изкатери още крачка нагоре, после още една.
— Кори ще ти помага.
— Хайде, качвай се — подкани го Кори с твърде недружелюбен тон.
— Боже, дай ми още секунда.
Нора погледна през рамо.
Кори се беше навела и мърморейки, помагаше на Скип да намери опора за ръцете, след това за единия крак и накрая за другия. После се изтегли нагоре със сумтене.
— Не бързай — предупреди го Нора.
Тя се обърна и продължи да се катери, изчаквайки след всяко движение Скип да навакса. Усещането беше ужасно: да се вкопчваш в стена от мрак, да опипваш наоколо къде да опреш ръка или крак, без да можеш да видиш колко високо трябва да се изкачиш. И къде ще свърши този кошмар.
58.
Уотс си пое дълбоко дъх, сякаш съзнателно се наслаждаваше на усещането да вдишва сладък свеж въздух. Моруд осъзна, че прави точно същото, в случай че това ще е последната му възможност. След това изхвърча от укритието и спринтира към следващата постройка, като пътьом грабна оръжието на един от мъртвите им нападатели. Не се чуха изстрели и те надникнаха, за да огледат. Старата главна улица беше пуста. Белингейм никъде не се виждаше. Двата пикапа все още си бяха там, а лъчите на фаровете им сключваха прав ъгъл.
— Трябва да покрием тези пикапи — каза Моруд. — Сигурен съм, че той се стреми към същото.
Уотс провери пистолета. Беше 9-милиметрова „Берета“. Извади пълнителя и изруга.
— Един в пълнителя и един в патронника! — Върна пълнителя на мястото му.
Моруд хвърли празния „Глок“ и огледа оръжието, което беше грабнал: „Рюгер“ калибър 357 магнум. Отвори барабана.
— Четири патрона. Трябва да се приближим, за да покрием колите. Ти върви първи, аз ще те прикривам.
— Благодаря.
Уотс изхвръкна иззад сградата и притича през уличката до каменна стена. Изтрещя изстрел. Моруд видя дулния пламък и отвърна на огъня. Уотс му направи знак с вдигнат палец, след това зае позиция, за да прикрие Моруд, докато той прекосява улицата.
Моруд реши, че ще е по-добре да тръгне в различна посока. Той приклекна, придвижи се до другата страна на укритието, след това изскочи иззад него и се втурна да пресича главната улица. Този път се чуха два изстрела, но той успя да се прикрие зад една руина, без да отнесе друго нараняване.
След като регулира дишането си, той се приведе и надникна иззад ъгъла, докато се опитваше да не обръща внимание на пулсиращата от болка ръка. Вече знаеше приблизително къде е Белингейм. Въпреки че дясната му ръка, с която стреляше, беше извън строя, все пак бяха двама срещу един и шансовете на Белингейм не бяха добри.