— Приближаваме — извика Уотс. — Ние сме двама, имаме оръжия и достатъчно муниции. Или се предайте, или ще ви убием. Изборът е ваш.
Мълчанието продължи доста време. След това Белингейм извика:
— Може пък аз да ви убия.
— Кажете го на вашите мъртви другари. И на шестимата. Или бяха седем? Изгубих им бройката.
Горчиво изсмиване.
— Тогава ела и ме хвани, задник!
— Бас хващам, че се смятате за много добър стрелец — извика Уотс.
Но нямаше отговор.
— Е, значи не сте добър стрелец?
Моруд се запита каква игра играеше Уотс, като подкачаше Белингейм по такъв начин.
— По-добър съм от вас — заяви противникът им.
— Е, тогава имам едно предложение — каза Уотс със самодоволен тон. — Да уредим този въпрос както са го правели в Дивия запад. Вие и аз в средата на улицата. Ще вадим пищовите и ще видим кой е по-бърз.
— За да може вашият партньор да ме гръмне? Благодаря, не.
— Той е почтен човек. Ако ви даде дума, можете да му се доверите. Както и да е, така или иначе пистолетът му беше прострелян и се разлетя на парчета.
Моруд не можеше да повярва на онова, което чуваше. Уотс да не беше мръднал? Той отвори уста, за да възрази, но в този момент се чу гласът на Белингейм.
— Значи дуел като в Дивия запад, а? И какво ще стане, ако аз спечеля?
— Тогава ще съм мъртъв, а вие можете да вземете някой от пикапите и да си тръгнете. Обаче няма да спечелите, защото сте от онези каубои, чиято сила е в шапката, но нямат добитък.
— Ей, господинчо, много те бива с устата.
— Това е единствената ви възможност. Освен ако не искате просто да се предадете. Без съмнение правителството с удоволствие ще ви предложи пожизнен приют.
Това беше лудост. Какво си въобразяваше Уотс? Моруд обаче реши да си мълчи.
— Добре — каза Белингейм, — ако вашият другар даде честната си дума. Двамата ще приберем револверите си в кобурите и ще излезем на улицата. Аз ще отброявам и след това вадим.
— Агент Моруд — извика Уотс. — Съгласен ли сте да дадете честната си дума?
Моруд не отговори веднага. Това беше лудост, беше тъпотия, но алтернативата беше продължаване на престрелката. Един бог знаеше как щеше да завърши. Сигурно Уотс криеше нещо в ръкава си… вместо да обърква всичко, май беше по-добре да го остави да се развива.
— Давам дума — обяви той.
— Добре, Белингейм, хайде да го направим!
Моруд излезе иззад ъгъла, откъдето улицата се виждаше добре. Белингейм излезе иззад една стена, един револвер бе пъхнат в кобура на колана, а зад него се развяваха пешовете на шлифера. От другата страна на града се появи Уотс с каубойската си шапка и с двата шестзарядни миротвореца, закопчани с колана на кръста. Ръкохватките, издадени над орнаментираните кобури „Слим Джим“, сочеха назад.
Боже, все едно се бяха върнали назад във времето. Стояха на четиресет и пет метра един от друг, а това си беше доста разстояние за стрелба с револвер, дори ако имаш време да ползваш мерник. Но ето ги там, готови да стрелят от хълбок, а Уотс имаше само един останал патрон.
— Готов ли сте да си опитате късмета? — извика шерифът.
Белингейм кимна.
— На три. Едно, две, три!
Белингейм извади пистолета, но в същия миг Уотс се дръпна неочаквано встрани, завъртайки се с атлетизма на балетист. Стрелбата беше неуспешна.
— Мамка му! — Белингейм понечи да стреля отново, но в този миг забавяне Уотс извади револвера и стреля с удивителна бързина, задействайки чукчето на миротвореца с длан, и ругатните на противника му бяха прекъснати от куршума в устата. Той залитна с гъргорещ вик, падна назад и повече не помръдна.
След като се съвзе от шока, Моруд излезе иззад стената и отиде в средата на улицата, вторачен в Белингейм. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, а в прахта под него се стичаше кръв.
— Мамка му — възкликна Уотс, докато прибираше револвера, — лош изстрел.
— Лош изстрел? — смая се Моруд. Никога не беше виждал нещо подобно.
— Два сантиметра и половина по-ниско. Целех се в носната кост.
— Практикувал ли си тази маневра?
— През по-голямата част от живота си.
— А когато извади едновременно двата револвера? И това ли си практикувал?
— Откакто станах на пет — отговори Уотс. — Исках да бъда най-бързият стрелец на Запад. Упражнявах всички стари движения, макар да знаех, че са просто част от историята. — Той замълча. — Приятно е, когато ги използваш наистина.