Когато закрачиха по посока на пикапите, Моруд видя как шерифът се усмихва сякаш на себе си.
59.
Нора скоро влезе в ритъма на катеренето: правеше едно движение, след това изчакваше и се заемаше със следващото. Стръмната скала постепенно ставаше по-полегата и накрая тя успя да се прехвърли през ръба на горния край. Скип я последва, претърколи се и легна по гръб.
— Мамка му! — измърмори той, докато си поемаше дълбоко въздух.
— Накъде ще вървим? — попита Кори. — Не можем да хукнем безцелно.
— Най-близкият населен град трябва да е Сан Антонио — каза Нора. — Има най-малко шейсет и четири километра дотам.
— Можем да говорим, докато вървим — отбеляза Скип и скочи на крака.
Те потеглиха на бегом по протежение на билото. То зави на север, отвеждайки ги по-дълбоко в планината, която се извисяваше над тях подобно на трион с множеството си върхове.
— Съвсем скоро генералът ще изпрати срещу нас всякакви гадости — предупреди Кори. — Не можем да се крием дълго дори в планината. Трябва да разработим план.
— Съгласен съм — каза Скип, — но какъв?
Никой не отговори. Нямаше друг план, помисли си Нора, освен да продължават да вървят. Шейсет и четири километра до Сан Антонио? Абсурд! Трябваше да пресекат пеша пустинята Хорнада дел Муерто, за да стигнат там, а тя беше една от най-страшните в страната. Дори и да не ги преследваха безпилотници, нямаше да оцелеят без вода. Обаче къде другаде можеха да отидат?
Крачеха по протежение на билото колкото можеха по-бързо в тъмнината. След четвърт час Нора, която хвърли поглед назад, забеляза, че започнаха да се появяват светлинки.
— Виждате ли? — попита тя.
— Да се спуснем в следващата долина — предложи Скип. Той се упъти към склона на хълма и двете жени го последваха, опитвайки се да пазят равновесие в мрака върху покрития с камъчета сипей. Стигнаха до дъното на долината — песъчливо корито на пресъхнала река, осеяно с бодливи храсталаци. Скип пое надолу по течението.
— Не сме много далеч от къщата на стария Гауер в ранчото му — каза Нора.
— Бихме ли могли да се скрием там? — попита Кори, после сама си отговори: — Не, прекалено очевидно е.
Нора отново погледна назад.
Светлините бяха може би на километър след тях.
— Няма да успеем да им избягаме — въздъхна Кори.
— Продължаваме да се движим — настоя Скип. — И ще им се изплъзнем. Ако не го направим, сме мъртви.
Тясната долина премина в малка равнина, осеяна с хълмчета и купчини камъни. Светлините пак се показаха зад тях. Внезапно Нора чу свистене, последвано от трясъка на пушечен изстрел. Хвърлиха се върху тревата, докато още куршуми прелитаха с вой над главите им или се забиваха с глух тътнеж в земята.
— Копелдаците трябва да имат очила за нощно виждане — каза Кори. Тя се затича приведена, а Нора и Скип я последваха. Още един залп куршуми започнаха да се забиват около тях, но разстоянието беше твърде голямо за точен изстрел. След малко намериха укритие зад един хълм, където отчаяно се опитваха да си поемат дъх.
Нора погледна нагоре. Въпреки че нямаше луна, заради чистия въздух и липсата на светлинно замърсяване, по небето се виждаха безброй звезди. Отсреща се виждаше Хорнада дел Муерто, огромен басейн от мрак… само от едната страна в подножието на планината блещукаше малък грозд светлини.
— Ей, виждате ли това? Онези светлини? — попита Нора и ги посочи.
— Прилича на някакъв преден пост — каза Скип.
— Преден пост? — повтори Нора. — Тук, в края на Сиера Оскура? Това трябва да е връх Абахо. Дори в място като РБУС той е по средата на нищото.
Кори се вторачи в нея.
— Чакай. Какво каза?
Нора се смръщи объркана.
— Какво, какво?
— Повтори отново географските имена. Бързо.
— Сиера Оскура. Връх Абахо…
— Това е. Помниш ли онзи мъж от флота, за когото ти разказах, че срещнах в бара?
— Да — кимна Нора.
— Спомена, че работи в малка флотска радиостанция в „Уайт Сандс“, западно от връх Абахо.
Нора се втренчи в тъмния масив на планината.
— Това трябва да е.
— Флотска радиостанция? — попита с недоверие Скип. — Тук в пустинята?
— Използват я за връзка с ядрените подводници. Как я нарече? Станция КНЧ. Крайно ниски честоти. Радиовълните преминават през земята, за да стигнат до подводниците, дори да са от другия ѝ край.
— Уха! — възкликна Скип. — Човек се учи, докато е жив.
— Добре. Значи отиваме там. — Кори се приготви да тича.
— Каква ще ни е ползата? — попита Нора. — Просто ще се предадем.