Изкачиха се на върха на следващото било и бързо се спуснаха по другата страна, но Нора падна и лошо издра ръцете си.
Когато стигнаха падината, спринтираха през един овраг, който скоро се превърна в мрежа от стръмни каньони, запушени от скални блокове, и пресъхнали притоци. Сега водеше Кори и при всеки завой избираше най-трудния маршрут, но без се отклонява от посоката, показвана от полярната звезда. Преходът беше кошмарен, защото в мрака трябваше да се промъкват край скали и паднали дървета, храсталаци и свлачища — една от най-гадните местности, сред които Нора някога се беше озовавала. От време на време беше почти непроходимо. Но трудното за тях нямаше да е по-лесно за преследвачите им и тя не можеше да си представи по-добро място да се отървеш от тях.
Час по-късно издраскана, кървяща и съсипана, Кори най-сетне спря. На Нора ѝ се гадеше от физическо изтощение. Адреналинът беше единственото нещо, което ги караше още да се движат.
— Мисля, че се отървахме от тях — каза Скип. — Този път наистина.
— Да не разчитаме много на това — възрази Кори.
— Трябва да се намираме източно от флотската станция — изтъкна Нора. — Мисля, че трябва да завием на запад, за да се спуснем и излезем от планината, и да се насочим право към станцията. Дано стигнем там, преди да ни отрежат пътя. — Осъзнаваше, че нито тя, нито останалите имаха достатъчно сили да продължават да бягат и се крият сред този тежък терен.
— Може би вече знаят, че сме се упътили натам — предположи Кори.
Скип поклати плава.
— Нямаме избор. Буквално.
Две минути по-късно, след възможно най-кратка почивка, те започнаха да се спускат по тесен овраг, задръстен с хвойнови храсти. След още половин час промъкване през храсталаците безкрайният лабиринт от корита на пресъхнали реки и оврази се отвори към тревисти предпланини. И там, на около осемстотин метра пред тях в полето се виждаше гроздът светлини на флотската станция.
— Изглежда спокойно — посочи Скип.
С излизането им в равнината трябваше да изоставят прикритието си. Пустинята беше плоска и безлична, осеяна с креозотни храсти, редки туфи трева и ниски, разклонени бодливи кактуси.
— Едва мога да ходя — изстена Кори.
— Давай, не можем да спираме — подкани Скип.
Те се затичаха, но скоро бягането премина в нещо подобно на спортно ходене. Дробовете на Нора пареха и отново започна да ѝ се гали.
В този момент отново се чу шумът от дроновете.
— Не спирайте! — извика Скип. — Няма да стрелят в близост до флотската станция.
Нора беше толкова изтощена и уплашена, че трудно мислеше. Пустинята тук беше от отъпкан чакъл и те крачеха по него, препъвайки се в ниските храсталаци. Бръмченето се усили и черните сенки отново минаха над главите им, приличаха на черни торпеда, но никой от безпилотниците не стреля.
Дроновете направиха завой и се понесоха обратно. Станцията се извисяваше пред тях — грозна, ниска бетонна постройка, простряна до горичка от радио мачти. От едната страна, разположена на голяма площ, имаше мрежа от кабели на ниски стълбове — нещо подобно на огромна антена.
Сега дроновете описваха тесни кръгове над тях и сред шума от тежкото си дишане и блъскане на кръвта в ушите Нора различи плясъка на хеликоптерни витла. Издигайки се над планината, се показа ярко осветен хеликоптер. А в подножието на планината изникнаха светлините от челниците на преследващите ги войници и поеха към тях.
Тримата стигнаха до оградата, която заграждаше огромната антена. Затичаха се покрай нея към постройките. Зад тях хеликоптерът бързо наближаваше площадка за кацане, малко встрани от флотската станция. Нора не се съмняваше, че в него бяха генералът и лейтенант Удбридж.
Времето им беше изтекло.
Точно в този момент стигнаха до най-близката сграда. От малък прозорец навън струеше светлина и Нора различи няколко души вътре, седнали около маса. Бегълците се поколебаха, несигурни какво да правят, а хеликоптерът се наклони, за да заходи за кацане.
В този миг Скип вдигна голям камък и го запрати към прозореца, който се строши с оглушителен трясък.
— Ей, какво правиш? — извика Кори.
— А ти как мислиш? Искам да уредя арестуването ни!
Не беше време за повече разговори, защото вратата се отвори и от нея изскочиха няколко моряци с извадени оръжия.
— Не стреляйте! Не сме въоръжени!