Между другото, жената ѝ беше длъжник.
След като направи още една последна серия снимки и пъхна пръстена в пликче за доказателства, тя излезе навън и запремигва на яркото септемврийско слънце. Уотс и Фаунтин стояха там и си говореха. И двамата погледнаха към нея.
— Какво става? — поинтересува Уотс, докато сваляше шапката си, за да попие потта от челото.
— Ще имам нужда от малко допълнителна помощ — обясни Кори. — Ще доведа специалист, за да изкопае останките. За всеки случай, ако се окаже убийство.
— Защо специалист? — учуди се Фаунтин. — Дори да е убийство, извършителят отдавна е мъртъв.
— Да, възможно е да е така, но трябва да опазим целостта на доказателствата. А това означава да привлечем професионален археолог. И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Тя посочи пръстена. — Това може да не е единствената ценност.
— Добър план — каза шериф Уотс с лъчезарна усмивка и си погледна часовника. — Умирам от глад, а не взехме нищо за обяд. Има едно хубаво кафене в Сокоро и ако побързаме, можем да стигнем преди да затворят в три.
Кори не беше сигурна, че в Сокоро има нещо като „хубаво кафене“, но и тя бе огладняла. Пък и не изпитваше голямо желание да поеме обратно дългия път за Албакърки веднага след връщането от Хай Лоунсъм.
Фаунтин гледаше ту него, ту нея. Беше очевидно, че Уотс не го включи в поканата.
— Не се притеснявайте за мен — подхвърли той лаконично, — аз така или иначе съм на диета.
— Ще те оставя пред кантората ти — обеща Уотс. Протегна ръка и Кори му подаде пликчето за доказателства. — Жалко, че инициалите не са Х и У — рече, след като го разгледа и миг по-късно го върна. — Струва ми се, че ще ми стане.
— Това би било криминален обир на мъртвец — изтъкна Фаунтин, докато се качваше отзад. — Но няма защо да се тревожиш, шерифе, защото аз бих могъл да те отърва.
7.
Стените на малката пещера на пуебло бяха измазани с кал и боядисани в червено, обаче изминалите шестстотин години бяха оставили своята следа. Нора Кели оглеждаше задната стена под светлината на челника си. Беше изцапана със сажди в кръг, който сякаш беше измазан по-дебело, отколкото в останалата част от вътрешността. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече се убеждаваше, че мазилката скрива дупка в задната страна на подслона.
Нейният докторант Брус Аделски влезе и коленичи, за да надникне през рамото ѝ.
— Странна на вид замазка.
— И аз това си помислих. — Нора се протегна и с дръжката на своята археологическа мистрия леко почука по стената. От мазилката се разнесе кух звук.
— Мили боже — възкликна той, — там отзад има нещо!
— Почти сигурна съм, че е погребение. Което означава, че няма да го пипаме.
— Хайде де. Наистина ли? — не повярва Аделски, а в гласа му се доловиха нотки на разочарование. — Поне да хвърлим един поглед?
— Новият президент е по-голям педант дори от мене по отношение на правилата. — Нора си позволи лека усмивка. Доброто име на Археологическия институт на Санта Фе в момента беше на бунището, вследствие на скандала около предишния президент. Институтът обаче разполагаше с парите и силата, за да се измъкне от дупката навреме. А междувременно сегашният началник на археологията се пенсионираше след месец и Нора беше наред за повишението. Да си осигури поста щеше да е голяма работа. Така щеше да стане началник на „мръсната работа“, както интимно наричаха надзора на всички археологически разкопки, с които институтът се занимаваше. Дори си беше позволила мисълта, че един ден може да стане и президент. Сегашните разкопки бяха голям успех, за разлика от последните, които се оказаха катастрофа, бяха дори изпреварили графика, имаха силна подкрепа от местния съвет на индианците пуебло и чудесни резултати. При това за никой от многото проблеми, които възникнаха по време на разкопките в лагера на Донър, тя не можеше да бъде обвинявана. Нейната собствена работа на практика беше безупречна.
— Намирам за много интересно — обади се Аделски, — че погребват своите мъртъвци в жилищата си.
Нора му отправи усмивка. Това беше още един плюс: Брус се беше оказал отличен докторант — добросъвестен и надежден. Вече беше напълно способен да ръководи свои собствени разкопки.
— Древните индианци пуебло обичали мъртъвците им да са наблизо — отговори тя. После добави, сякаш повече на себе си: — Интересно е, но и разбираемо.
След това си погледна часовника.
— Хайде да направим обедна почивка.
Двамата изпълзяха от ниския вход на пещерата. Нора се изправи и се огледа наоколо, докато масажираше кръста си. Тази пещера беше една от стотиците, издълбани във вулканичните туфи8 в северно Ню Мексико. Те бяха част от древно селище на пуебло, наречено Цанкави. Намираше се на допирателната към Националния паметник Банделиер — комплекс от пещери, стълби, пътеки и руини върху плоския връх на един хълм. Гледката оттам беше удивителна — древните пуебло наистина са си падали по хубавите изгледи: през долината на Рио Гранде към планинската верига Сангро де Кристо, издигаща се на трийсет и няколко километра оттук и вече покрита с прясна снежна покривка. И всичко това, помисли си Нора, беше само на няколко километра от Националната лаборатория в Лос Аламос, където бяха проектирали и построили първата атомна бомба. Контрастът между древните руини на изчезнал народ и раждането на атомния век винаги предизвикваше у Нора призрачното чувство за когнитивен дисонанс.