— След като така постави въпроса, как бих могла да откажа? Какво пък? Ще го направя. Кога? С малко повече усилия ще мога през следващата седмица да освободя един ден.
— Проблемът е — настоя Кори, — че се страхуваме да не се разчуе и иманярите да започнат да се навъртат там. Очевидно тук са ендемични. Точно на теб не трябва да го обяснявам, нали?
Беше вярно: Нора беше виждала достатъчно обрани и осквернени праисторически места.
— Значи искаш изкопаването да стане скоро?
— Да, ако може утре.
— Утре?
Кори се изчерви.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Да, но аз току-що ти обясних…
— Каква е ползата от твоето съгласие, ако по времето, когато се заемеш, вече всичко ще е плячкосано? Като стана дума — обърна се към Аделски тя, — всичко, което чу, е вътрешна информация и ако го повториш някъде, рискуваш криминално обвинение.
— Да повторя какво? — Аделски се зае отново със своя сандвич.
Кори погледна отново Нора и за първи път, откакто беше дошла, се усмихна.
— Защо да не свършим по-бързо? Ще дойда да те взема в… да кажем, седем и половина сутринта? Доста път е.
Нора призна, че най-добре ще е да свършат колкото може по-бързо.
8.
Кори пристигна на съмване пред апартамента на Нора. Караше големия „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла — типичната за ФБР кола. Задната част беше пълна с пластмасови кутии за доказателства, пликове и съдини. „Доста път“ излезе повече от четири часа: два от Санта Фе до Сокоро и след това (Кори я предупреди със закъснение) още два часа друсане по черните планински пътища. Нора се почувства малко огорчена от липсата на предупреждение, докато не осъзна колко допълнително време трябва да прекара Кори зад волана, за да я вземе и после да я върне, като се има предвид, че Албакърки е на още час път от Санта Фе.
След като минаха през Сокоро, завиха на изток и навлязоха в планините. Кори беше извадила своя джипиес и непрекъснато се съветваше с него, както и с няколко набързо надраскани бележки, докато подскачаха по различни черни пътища на горската служба. Всеки следващ беше по-лош от предишния, а в един момент на Кори се наложи да спре колата при едно разклонение.
— Мамка му, няма джипиес сигнал.
— Изгубихме ли се? — попита Нора с нарастващо раздразнение.
— Не, не! Просто не съм сигурна… дали това е правилната посока.
Нора чакаше, докато Кори се бореше с джипиеса.
— По дяволите, смятах, че тези джаджи работят със сателитен сигнал. Картата изчезна.
— Работят — обясни Нора, — но е трябвало да качиш нужните карти, в случай че излезеш от обсега на клетъчната мрежа9. Това е номер, който ние археолозите отдавна сме научили.
— Мамка му — изруга отново Кори.
Нора се приготви да слезе от линкълна.
— Какво правиш? — учуди се Кори.
— Ще опитам да ти кажа накъде да поемем.
Тя заобиколи колата и започна да разглежда разклонението — едното отиваше направо, а другото надясно. След това се върна и качи отново.
— Завий надясно.
Кори се вторачи в нея.
— Откъде знаеш?
Нора не можа да потисне усмивката си.
— Следите от гуми. Идвали сте тук преди няколко дни. Нали така? Аз потърсих пресните следи в прахта. Имам предвид, че е твърде малко вероятно и някой друг да се друса из тези забравени от бога места. Така че продължавай да караш, а при всяко разклонение ще слизам, за да определя накъде да поемем.
Кори кимна със смутен вид, но Нора не можеше да прецени дали заради откритието, че беше успяла да се изгуби, или заради лесното решение, предложено от нея, за което не бе успяла да се сети.
Те продължиха и на всяко разклонение Нора слизаше и оглеждаше следите, търсейки меко място, където бяха добре запазени. Най-накрая около единайсет и трийсет заобиколиха едно било и изведнъж пред тях се показа град Хай Лоунсъм, прострян върху плоския връх на хълма.
Когато слезе от колата, Нора се смая. Беше виждала доста призрачни градове, но нищо такова. Изведнъж се оказа, че цялото това друсане по пътя си е заслужавало.
— Направо не мога да повярвам, че подобно място е оцеляло до наши дни — рече тя, докато се оглеждаше.
— Мина ми през ума, че ще кажеш точно това.
Нора тръгна надолу по главната улица, като спираше да огледа постройките от всички страни. На някои още се виждаха избелелите надписи. Имаше двуетажен хотел (хотел „Хай Лоунсъм“ — пивница, стаи), конюшня, баня и в другия край на улицата — черква. Първият етаж на черквата беше направен от камък и кирпич. Шпилът беше от избеляло дърво и още стоеше, но се беше наклонил като кулата в Пиза.
9
Разпределена телефонна мрежа чрез радиовръзка, съставена от множество съседни „клетки“, всяка обслужваща предавател с фиксирано местоположение, наречен „базова станция“. — Б.пр.