— Добре, ти си специалистът.
Кори ѝ се стори леко напрегната и Нора се запита защо. Може би отново бе номерът на новака — опит за прикриване липсата на самоувереност.
Подобни обяснения — какво прави и защо, бяха причината Нора да не обича лаици на разкопките. Но не споделяше мнението си. Сега, когато зрението ѝ напълно се приспособи, осъзна, че има достатъчно непряка светлина, така че челникът нямаше да е необходим. Остави раницата си в единия край, на разстояние от трупа, отвори ципа и подреди на пясъка оборудването си: флуоресцентно въже, колчета, метър, мистрия, четки, наколенки, маска за лицето, мрежа за коса, ръкавици. Винаги носеше допълнителни бройки, затова, след като се екипира, кимна на Кори.
— Ти също.
— Разбира се.
Енергично, с умела ръка, Нора измери мястото, очерта координатна мрежа, заби колчетата и опъна въжетата — четири четириъгълника от по един квадратен метър. Направи няколко снимки и скицира мястото в бележника си. След това въведе данните в айпада, зареден с археологическия софтуер „Профишио“, който използваше за малки разкопки като тази. Програмата не само щеше да запише всеки слой и артефактите in situ в три измерения, но и да архивира всички данни в база данни с възможност за търсене.
Извади среден размер бояджийска четка и на колене започна да отстранява пясъка от черепа. Докато работеше около увисналата коса, започна да разкрива лицето. По него имаше много изсъхнала плът и докато напредваше с работата, осъзна, че фактически това е мумия, запазена от въздуха на разположената високо пустиня. Освен това много крехка. Малките късчета плът едва се държаха за костта и изискваха голямо внимание. Предишното ѝ усещане за тревога отново се върна. Това не беше проста работа. Работеше бавно, опитвайки се да запази всичко на място, като от време на време спираше, за да прави снимки.
Сантиметър по сантиметър лицето започна да се показва.
— По дяволите — обади се Кори над нейното рамо. — Само го погледни. Трябва да е умрял в агония.
Нора също беше изненадана. Смъртта на човека беше изписана на лицето му: устата бе отворена все едно крещи, от нея стърчеше кафяв и петнист език като изсушена пумпалка. Изсъхналите устни оголваха кафявите зъби в риктус11 от болка и ужас.
Нора продължи да работи върху останките още час, след това седна на петите си и погледна часовника. Почти два следобед. Въпреки ужасната задача, усети, че е гладна и жадна.
— Да хапнем? — попита тя Кори.
— С удоволствие.
Нора се изправи и почувства как ставите ѝ скърцат. Грабна плика с обяда и излезе от мазето под силното слънце. Седна върху една от падналите покривни греди и извади голям сандвич с печено месо, опакован от нейния брат Скип. Двамата споделяха една къща в Санта Фе и Скип се занимаваше с почти цялото готвене в замяна на отстъпка в наема.
Нора отхапа залък и след това погледна към Кори, която стоеше с гръб и гледаше настрана.
— Няма ли да обядваш?
— О, не — отговори тя. — Аз съм… ъъъ… на диета.
Нора огледа слабата ѝ фигура.
— Искаш да кажеш, че си забравила да си вземеш ядене, така ли?
— Да, но няма защо да се притесняваш. С мен всичко ще е наред. Просто напоследък бях малко разсеяна. Нали разбираш, заради работата.
Нора отчупи половината сандвич, от който покапа сос с майонеза и хрян, и го подаде на Кори.
— Вземи. Така или иначе няма да мога да го изям целия.
Кори взе колебливо парчето и седна.
Двете се храниха около минута в мълчание и след това Нора съобщи новината.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но това не е работа за един ден. Ни най-малко.
— Не можеш ли да я ускориш?
— Не — заяви Нора и отново изпита раздразнение. — Няма как. Ти самата каза, че искаш да бъде направено както трябва. Сигурно си забелязала, че останките са крехки като хартия.
— Обаче… все пак не е праисторическо погребение. Просто трябва да разбера убийство ли е, или не.
Нора се вторачи в нея.
— Аз правя на теб и на ФБР услуга. Ако ще върша тази работа, трябва да я свърша както трябва. Така, както аз знам. Разбра ли?
— В такъв случай кога можеш да приключиш?
Нора наистина не можеше да си позволи да икономисва време точно сега. Трябваше да изпълни работата колкото е възможно по-внимателно.
— Така както върви, бих казала, след две седмици.
— Какво? Сериозно ли говориш? Началникът ми ще получи припадък.