— Удивително е да гледаш как започва да се появява лицето на човек — измърмори Лейтроп. — Какво предстои?
— Ще сложа клепачи, ще скулптурирам носа, устните и меките тъкани по врата. След това ще прикрепя ушите и ще състаря лицето, като добавя бръчките и провисванията, които човек очаква да види у един петдесет и пет годишен мъж. Накрая ще го боядисам. Едва тогава наистина ще изскочи. Имаме късмет да знаем доста за този човек. Например че е започнал да оплешивява; че косата му е била кестенява и е започнала да побелява; че е имал силен загар и обветрена кожа от живота на открито.
— Уверена ли сте, че накрая ще се получи прилика?
— Да, напълно.
— Прекрасно. — Лейтроп си погледна часовника. Стана и избута стола обратно на място. — Трябва да се прибера у дома, за да сготвя нещо за вечеря, но нямам търпение да видя готовия резултат. Ще успеете ли да го завършите до утре?
— Надявам се.
Внезапно Лейтроп измъкна сякаш от нищото една папка и я сложи на масата до нея.
— Моята статия за коня и мулето — каза с тон, който внушаваше, че току-що си е спомнил за нея. Наклони се към нея отново твърде близо за вкуса ѝ.
Кори спря работа. Отвори папката и видя ръкопис, пълен с грешки, задрасквания и вписани допълнения.
— Не пишете ли на компютър? — попита тя.
— Пречи на творческия ми поток.
— Разбирам.
Идеите наистина се бяха излели, помисли си Кори, по цялата страница като диария.
Той я дари с подкупваща усмивка.
— Съгласихте се да я оправите за мен, нали така?
Тя преглътна.
— Да, ще ми е драго да я редактирам, но не мога да работя по нея в този ѝ вид. Първо трябва да се набере. Съжалявам.
Изпита прилив на решимост.
— Извинете, мислех, че ще ми помогнете.
— Ще го направя — увери го Кори, — но нали разбирате, аз не съм секретарка. Не може ли да накарате някого другиго първо да я набере? Аз ще работя през по-голямата част от нощта по реконструкцията.
Без да каже и дума, Лейтроп прибра папката от масата, обърна се и си тръгна, изпълвайки атмосферата с пълно неодобрение.
18.
Джипът измина, лъкатушейки, черния път и прекоси портата на ранчото, направена от два дървесни ствола и трети напречно над тях. В центъра на напречната греда беше закован с пирон череп на дългорога крава, но с времето се беше изкривил леко и плъзнал настрана. Прашният път водеше до кирпичена къща, заобиколена от огромни северноамерикански тополи и дъсчена ограда.
Шериф Уотс паркира на сенчестия паркинг близо до старо ремарке за добитък. Той слезе и Кори направи същото. Отвори се една от задните врати и Фаунтин, адвокатът историк, се измъкна от нея. Макар да не беше успял да идентифицира човека по реконструираното му лице, Уотс го покани да участва заради възможността, макар и малка, забележителните му познания за местната история да се окажат полезни.
— Да видим какво ще каже дядо — рече Уотс. — Прекарал е тук целия си живот, вече е на осемдесет, но умът му е остър като бръснач.
— Много мило, че използвате собственото си семейство като доброволци — отбеляза Кори. — Ще им бъде приятно да са част от това.
Шерифът изтрополи нагоре по дървените стъпала до широка веранда и бутна вратата срещу комари, за да влезе в кухнята. Тя сякаш беше застинала във времето, помисли си Кори, някъде в средата на петдесетте. Все още безукорна и блестяща, без да показва признаци на остаряване. Балатумът с преливащи цветни правоъгълници, пердетата с каубои и коне, заобленият хладилник и готварската печка с хромирано перило… всичко беше като в музей на стила модерн от петдесетте години. Също и проникващият навсякъде аромат на прясно запарено кафе и току-що изпечени сладки.
— Бабо, дядо, аз съм, Хоумър! — извика шерифът.
На кухненската врата се показа тромава жена в рокля от памучен плат на карета, отвори обятия и прегърна Уотс. Той се задърпа в ръцете ѝ от неудобство и тя го пусна.
— А това кой е?
— Това е агентът на ФБР, за която ти разправях, Корин Суонсън.
Жената явно беше изненадана да чуе това, но бързо го прикри.
— Радвам се да се запознаем, агент Суонсън.
— И аз се радвам да се запознаем, госпожо Уотс.
— О, и господин Фаунтин! — възкликна жената, когато видя адвоката да влиза в кухнята. — Елате в бърлогата, където господин Уотс си почива.
Кори я последва в уютна стая с каменна камина, с плакети и ловни трофеи по стените и по полицата над огнището. Възрастен човек с тиранти върху карираната риза се беше полуизлегнал на кресло „Барка“ с регулируема облегалка. Той дръпна един лост и облегалката се плъзна във вертикално положение.