Кори си пое бавно и дълбоко дъх.
— Ясно?
— Ясно. — Тя го погледна с леко присвити очи. — Нали никога не сме водили този разговор?
— Не.
— И аз мисля така.
19.
Стауденмайр живееше в мобилна къща с двойна дължина, монтирана на върха на височина, заобиколена от възхитителни гледки. Нямаше телефон, затова не можаха да му се обадят предварително, обаче докато паркираха, той вече стоеше на вратата. Огромен мъж с широки хлътнали гърди, тънки устни и плешива усмихната глава. Когато слязоха, вдигна ръце на шега и извика:
— Шерифе, предавам се! Виновен съм! Слагай ми белезниците! Каквото и да съм направил, господин Фаунтин ще ме отърве. — И се засмя гърлено, докато се здрависваше с двамата мъже.
Уотс представи Кори и Стауденмайр се обърна към нея с изненада, изписана на лицето — нещо, което тя вече беше започнала да очаква.
— ФБР?
Кори се ръкува с него, а той продължаваше да я гледа вторачено.
— Какво води ФБР в тази пустош? — попита той.
— Няма ли да влезем? — намеси се Уотс и посочи вратата.
— Разбира се, разбира се.
Всички го последваха в сумрачната и непривлекателна каравана, която миришеше на стар бекон. Настаниха се в бедняшка всекидневна с мебели, тапицирани с шотландско каре.
— Господин Стауденмайр, чухте ли за тялото, намерено в призрачния град по-нагоре? — попита Уотс веднага щом седнаха.
— Тези дни нямам много възможности да чета вестници.
— В Хай Лоунсъм беше открит труп и ние разследваме. ФБР и аз. Опитваме се да установим самоличността на мъртвеца. Агент Суонсън има снимки, които би искала да ти покаже. В случай че си спомниш. Мъжът е умрял около 1945 г.
Стауденмайр кимна, а очите му светнаха от интерес.
Кори извади първата снимка и му я подаде. Той я взе, а тя му обясни, че не бива да очаква пълна прилика. След сравнително дълго мълчание, старецът почука по снимката с дълъг мръсен нокът.
— Прилича малко на онзи дърт глупак, който се въртеше наоколо, когато бях дете — каза. — Опитвам се да се сетя за името му.
— Ето още една снимка — подаде Кори.
Стауденмайр взе втората снимка и я приближи до очите си, после я отдалечи.
— Да, това е той.
Кори почувства как пулсът ѝ се ускорява, развълнувана от мисълта, че реконструкцията ѝ е сработила толкова бързо.
— Как се казваше? — попита.
— Джим…
Тя зачака.
— Джим чий? — намеси се Уотс, приседнал на крайчеца на стола си.
Стауденмайр изкриви лице.
— Проклет да съм, ако мога да си спомня. Беше стар секач и от време на време се появяваше в града. Имаше различни несериозни идеи, но никоя от тях не проработи. Купи стадо кашмирски кози, но всички измряха. След това реши, че може да върти бизнес, като купува и продава вехтории.
— Но не помните фамилията му?
Старецът поклати глава.
— Всички му викаха Джим.
Кори изведнъж си припомни златния пръстен с инициали.
— Фамилията му е започвала с Г — каза тя.
— Г — повтори възрастният мъж. — Джим Г… Джим Гауер. Това е! Джим Гауер!
Кори се наведе напред.
— Сигурен ли сте, господин Стауденмайр?
— Абсолютно. Старият Джим Гауер. Това е той. — Последва решително почукване с мръсния нокът по снимката.
— Какво друго знаеш за този Гауер? — обади се Фаунтин.
— Изкарваше прехраната си в ранчо някъде в Хорнада. Това е трудно място. След като изгуби ранчото, често се мяркаше в града. Понякога пиян или спящ на пейка в парка. Друг път се опитваше да продава монети и глави от стрели или други безполезни дреболии. Безобиден стар некадърник. — Той поклати глава. — Джим Гауер. Буди спомени, нали така?
Уотс вдигна глава.
— Има един Гауер в Магдалена. Джеси. Млад мъж, писател или нещо подобно. Имаш ли представа дали са роднини?
Старецът поклати глава.
— Не зная да има други Гауер в района. Не мисля, че имаше много роднини, ако изобщо е имал.
По обратния път към Сокоро слънцето хвърляше ярка златиста светлина върху прерията, подпалваше хълмовете. По време на залез пустинята наистина изглеждаше прекрасно. През останалата част от времето, помисли си Кори, беше просто изгоряла равнина.
— Какво знаете за този Джеси Гауер? — попита тя Уотс.
— Не много. Беше някъде оттук, след това замина да учи в колеж. Известно време е живял в Ню Йорк, след това се върна и се установи в старата семейна къща, за да пише роман. Това обаче беше преди десет години, затова предполагам, че нещата не са се развили кой знае колко добре.
— Предположението ти е вярно — намеси се Фаунтин. — Чух че миналата година са му счупили носа в един бар в Сан Антонио и е прекарал нощта в затвора. Предполагам, че е започнал да пие или да се друса, или и двете. Не вярвам да може да ви помогне кой знае колко.