Кори го прекъсна.
— Обаче не съм съгласна да търпя сътрудници като него. Има разлика. От самото начало Хъки беше шумен, груб, арогантен и сексист. Очерни ме пред шериф Уотс, отнасяше се към мястото неуважително и когато бяхме в рудника, вместо да покаже почит към случилата се там трагедия, реши, че ще е забавно да хвърли пред краката ми стар сандък с ТНТ. От началото до края поведението му беше непрофесионално. — Тя отново си пое дълбоко дъх. — Нима искате да ми кажете, че трябва да приемам подобни неща?
Моруд се смръщи.
— Ами, по принцип…
— Тогава моля за извинение, защото ви заявявам направо, че няма да го направя. Няма да търпя подобно поведение от сътрудници, особено пък от онези, които фактически са ми подчинени. Това ще подкопае моя авторитет на специален агент. Не сте ли съгласен с това?
В залата настъпи дълго мълчание. Моруд не отместваше поглед от Кори. Накрая попита:
— Той толкова гаден ли беше?
— Дори повече. Освен това искам да подчертая, че бях готова да си замълча. Хъки се оплака, не аз.
— Докладва, че си го нарекла „чудо без пишка“. От твоя страна това не е особено професионално.
— Вероятно не. Обаче твърдя, че ако се беше отнесъл с някой мъж както с мен, онзи щеше да му скъса задника.
Моруд кимна бавно.
— Добре, разбирам те. Не искам агентите ми да си имат работа с подобно отношение.
— Благодаря, сър. — Тя едва не го попита какво планира да направи по въпроса, обаче осъзна, че това може да прозвучи все едно се опитва да издейства порицание на Хъки. Честно казано, пет пари не даваше какво ще стане с него, стига да не се наложи отново да работи с този човек. Тип като него никога нямаше да се промени.
Моруд кимна отсечено и се обърна към вратата. Кори довърши прибирането на нещата си, докато сърцето ѝ блъскаше като чук. Може би току-що беше прецакала своята кариера? Или пък беше добре, че се е защитила? Нямаше представа кое от двете е вярно и се чувстваше объркана. Знаеше обаче поне едно нещо: никога повече няма да се примирява с кавгаджия като Хъки. Прекалено много ѝ напомняше ужасните дни в гимназията.
Излезе от конферентната зала и откри, че Нора още я чака отвън в коридора.
— Съжалявам, че се забавих — извини се Кори.
— Не се притеснявай.
— Какво ще правиш сега?
— Ще се върна в Санта Фе. А ти?
— Аз трябва да замина на юг в едно забравено от бога място, за да разговарям с човек, който може да е роднина на Гауер. — След това добави, сякаш без да се замисля. — Искаш ли да дойдеш?
— Аз? — удиви се Нора. — Защо?
— Ами защото е дълго и досадно пътуване… и ще се радвам да имам компания.
Нора се колеба дълго време. След това кимна.
— Да, с удоволствие.
21.
Джеси Гауер живееше в дълга хижа с ламаринен покрив, заобиколена от северноамерикански борове и с изглед към планина Магдалена. Очукан кокошарник, който, изглежда, още беше населен, съдейки по кудкудякането, се издигаше от другата страна на мръсния двор. До него имаше нещо, което приличаше на барака за инструменти с капаци на прозорците. Мястото щеше да е хубаво, ако дворът не беше пълен със стари автомобили, два хладилника, пералня, кълбо бодлива тел, строшена врата за добитък и разни други боклуци. Тъй като телефонът на Гауер беше прекъснат, Уотс предложи да отидат там с надеждата да го намерят у дома.
Нора беше поразена от шериф Хоумър Уотс. Беше напълно различен от онова, което очакваше. Висок, слаб мъж, твърде млад, с добродушно, дори плахо държание. Обаче най-голямо впечатление ѝ направи каубойската му шапка. Беше великолепна „Резистол“ — направена от 100% сребриста, ръчно подбирана боброва кожа от корема. Беше сигурна, че струва повече от хиляда долара. Уотс се грижеше за нея като за малко дете, махайки всяка прашинка, за да остане безупречна. И това не беше чудно, защото, когато я носеше, приличаше много на младия Гари Купър. Нора не се сдържа да се запита дали между него и Кори не се случва нещо въпреки ужасно официалните им отношения — непрекъснато се наричаха агент Суонсън и шериф Уотс — или може би точно заради това.
Шерифът се изненада, когато Кори предложи Нора да дойде с тях, но не възрази. Бяха пътували заедно с колата му и сега той спря на известно разстояние от хижата.
— Мисля, че е добре да почакаме малко — предложи. — Не е добра идея да го изненадаме.
Те чакаха и чакаха, но нищо не се случи, като се изключат кудкудякането и шумоленето, които се носеха от кокошарника.
След няколко минути Уотс се размърда на седалката.
— Защо не останете тук, а аз ще отида да почукам на вратата?