— Правителството му е взело ранчото?
— О, да. И след като тези правителствени копелдаци му откраднаха ранчото и му платиха почти нищо за него, той прекара последните няколко години от живота си в опити да си изкарва прехраната. Поне така ми е разказвал баща ми. Беше сигурен, че правителството е взело земята, защото са искали нещо от нея — може би петрол или злато. Моята прабаба го напуснала, а след това и той изчезнал. Никой повече не чул нищо за него.
— Кога е изчезнал?
— Няколко години след като му откраднали ранчото. — Той помисли малко. — Предполагам в средата на 1940-те, поне според онова, което ми е казвал баща ми.
— Някой издирвал ли го е?
— Хората от правителството и шерифът организирали небрежно издирване в продължение на няколко дни, но скоро спасителният отряд се отказал. Значи сте намерили тялото горе в Хай Лоунсъм?
— Кое ви кара да мислите така? — попита Кори.
— Споменахте, че тялото било намерено в призрачен град на няколко мили оттук. Хай Лоунсъм е единственият, за който се сещам.
— Предположението ви е точно. Тялото било намерено от иманяр.
— Какво е правил там?
— Точно това се опитваме да разберем — призна Кори. — Някакви идеи?
Той поклати глава.
— Нямам представа. Как е умрял?
— Опитваме се да установим. Може да е убийство, а може и да е нещастен случай. Има ли някакви слухове или истории, които са се предавали във вашето семейство?
Той я изгледа подозрително — или може би параноично, помисли си Нора.
— Нищо особено. Значи е носел нещо ценно? Златният часовник?
— Неговият златен часовник? — повтори Кори.
— Да. Джобен часовник със съзвездия, гравирани на задния капак. С връщаща се стрелка.
— Каква стрелка?
— Връщаща се стрелка. Хронографът е часовник с вградена функция хронометър. Зануляването на хронометъра става чрез един или два бутона, без да е нужно да се спира хронографът. Създаден е за пръв път с подобна „компликация“, както се нарича, през 1920-те години.
— Явно знаете много по този въпрос — отбеляза Кори.
Гауер сви рамене.
— Баща ми разбираше от ремонт на часовници. Часовникът означаваше много за моя прадядо. Струвал е много пари.
След кратка пауза Кори продължи:
— Намерихме предмет от злато. Но не беше часовник, а кръст.
— Кръст? — Изглежда, Гауер изпитваше затруднение да си представи своя прародител с такъв предмет. — Колко струва?
— И това се опитваме да разберем.
— Аз съм единственият наследник, така че принадлежи на мен. Както казахте, „законен наследник“.
Тук Нора се намеси.
— Ще ни бъде от полза, ако нахвърлите една скица на вашата семейна история и роднински връзки. Нещо като родословно дърво.
— Моят прадядо, значи вашият мъртвец, е имал едно дете. Името му е Мърфи Гауер. Отведен бил от майка си в нейния наследствен чифлик, където се намираме сега, когато напуснала съпруга си. Мърфи Гауер беше моят дядо. Той наследил това място и се оженил за Елайза Хорнър, моята баба, и имали едно дете — моят татко. Той също се казваше Джеси. Живял е известно време в Кълвър Сити, Калифорния. След това се върнал тук и се оженил за моята майка Милисент. Опитали се да разработят ранчо в околностите на Магдалена. Там прекарах първите си дванайсет години. След това ранчото фалира, мама си тръгна, получих стипендия за „Харвард“, татко почина и аз отпаднах.
— „Харвард“? — избъбри Нора.
— Да, „Харвард“. Пълна стипендия. Не гледайте толкова изненадано. Бях две години в „Харвард“ и се справях много добре. — За първи път лицето му придоби малко цвят — от срам се изчерви.
— Продължавайте — подкани го Кори.
— Заминах за Ню Йорк и се заех с писане. Не се получи. Имах нужда от спокойствие и тишина. Затова се върнах тук — да напиша романа си. Все още работя по него.
Настъпи мълчание.
— Как се казва вашият роман? — поинтересува се Кори.
— „Плачевен“.
Отново настъпи мълчание.
— И какво се случи след това с вас? — попита Кори с внезапна острота в тона.
Бледото лице на Гауер се покри с цветни петна.
— Какво искате да кажете? Нищо не се е случило. Живея с яйцата от онзи кокошарник там. И си пиша романа.
— В продължение на десет години?
Той се размърда.
— На Джеймс Джойс са му били необходими седемнайсет години, за да напише „Бдението над Финеган“.
Кори се наклони към него.
— Онова, което исках да кажа, е, кога станахте наркоман?
Лицето на Гауер се изчерви от гняв. Той се изправи несигурно.