Уотс се замисли. Пътеката надясно щеше да го заведе до рекичката Ник с нейното бълбукащо течение, дълбоки вирове и хралупи, пълни с пъстърви трепачи и обещаващи спокоен ден на мирен риболов. Вляво от него лежеше пътека, която щеше да го заведе до Хай Лоунсъм и денят може би щеше да се изпълни с раздразнение и неприятности.
Мамка му! Уотс накара коня да завие наляво.
Земята се спускаше стръмно, а пътят се виеше около склоновете на хребета Голд. С намаляването на височината калифорнийските борове отстъпиха място на обикновена хвойна. Призрачният град се показа в мига, щом заобиколи страната на хребета: разхвърляни върху плоския връх на хълма стари кирпичени и каменни сгради. Спря, за да огледа отново с бинокъла. Както беше очаквал, оказа се иманяр. Видя как мъжът изхвърляше с лопата пясък от мазето на една от разрушените къщи. Наблизо беше спрян пикап.
Пулсът на Уотс се ускори. Познаваше добре Хай Лоунсъм още от времето, когато татко му го заведе там за пръв път на палатка.
Призрачният град, усамотен и малко известен, до голяма степен беше избягнал обичайното плячкосване, което съсипа повечето от изоставените миньорски селища в щата. Разбира се, не минаваше без вандализъм от време на време. Навярно дело на пияни тийнейджъри от Сокоро, излезли през уикенда в планините да се позабавляват, но нищо мащабно. Мястото не фигурираше в множеството туристически справочници за градовете призраци в Ню Мексико, защото беше прекалено трудно да се стигне до него.
А сега някакъв кучи син рушеше града.
Той накара коня да слезе от пътеката и го подкара между мексиканските борове. Не искаше търсачът на реликви да го забележи и да се измъкне, преди да успее да го закопчае. Макар това да беше терен на Бюрото за управление на земите (БУЗ) и по тази причина извън неговата юрисдикция, все пак той беше избраният шериф на област Сокоро и имаше право да арестува копелето и да го предаде на полицията на БУЗ.
След малко склонът се изравни. Със спокоен ход конят излезе на открито зад града. Грабителят беше в далечния му край и сега не се виждаше, защото го скриваха постройките. Уотс продължи напред, като внимаваше между него и нарушителя да има сгради. Постоянен вятър шумеше между руините и покрай него се търкулна трънлив бурен, точно както във всички каубойски филми.
Докато приближаваше, можа добре да огледа пикапа. Разпозна стария форд като принадлежащ на Пик Ривърс.
Пик Ривърс. Без съмнение той все правеше бели. Някога Ривърс беше нахално малко лайно, падащо си по метамфетамини, бе известен с това, че продава антики, за да се сдобива с наркотика. Но преди две години беше прочистил досието си. След кратко пребиваване в панделата, което му беше изкарало акъла, не се беше забърквал в никакви неприятности.
Когато стигна другия край на града, Уотс спря Пако зад една постройка, слезе и върза коня за дървен стълб. Отново го потупа по врата и промърмори няколко думи на привързаност. Поколеба се, но после откачи кобурите от рога на седлото, извади пистолетите, провери ги и ги прибра обратно, след което стегна колана на кръста си. За всеки случай. Ривърс беше от онези типове, които си падаха да носят открито оръжието си, и Уотс знаеше, че обича да се разхожда наоколо с един „Смит & Уесън“, закачен на кръста му.
Когато шерифът заобиколи ъгъла, видя сградата, в която Ривърс копаеше. Тя бе отдалечена от другите и имаше два етажа от кирпич. Вторият до голяма степен рухнал. Мъжът беше в мазето, откъдето изхвърляше лопати пясък през прозорец със строшена рамка. Работеше здраво и Уотс се зачуди какво ли е намерил.
Приближи предпазливо, а ръката му лежеше върху ръкохватката на револвера отляво. Ривърс очевидно беше открил нещо, защото сега се наведе и започна да копае по-внимателно. После се отпусна на колене и започна с ръце да маха прахта и пясъка. Беше толкова потънал в заниманието си, а мазето бе така пълно с прах, че изобщо не долови как Уотс го приближава изотзад.
Шерифът стигна до място, откъдето виждаше ясно Ривърс през входа на мазето. Тогава извика:
— Ривърс!
Мъжът замръзна с гръб към Уотс.
— Аз съм шериф Уотс. Излез с вдигнати ръце. Веднага.
Мъжът остана неподвижен.
— Какво, оглуша ли? Покажи си ръцете!
Ривръс се подчини и все още с гръб към него вдигна ръце.
— Шерифе, чувам те — отговори той.
— Добре. Тогава излизай.
— Идвам. — Мъжът започна да се изправя и тогава — внезапно — ръцете му изчезнаха и той рязко се завъртя. С две ръце стискаше насочения напред магнум.
Уотс измъкна колта в момента, когато магнумът на Ривърс изтрещя като оръдие.