— Вчера шерифът на Сокоро изненадал един иманяр, който разкопал някакви кокали в средата на нищото. Човешки останки. Юрисдикцията е на Бюрото за управление на земите. Избухнала престрелка, при която иманярят, някакъв тип на име Ривърс, се оказал потърпевш. Улучил шерифа в ухото, а за благодарност той пък строшил капачката на коляното му. Сега е в болницата, обвинен в опит за убийство на униформен полицай и под денонощна охрана. Местните не са доволни от случилото се и охраната е колкото за да не избяга, толкова и за негова собствена безопасност.
Кори кимна, но нищо не каза.
— Останките, които Ривърс изровил, изглежда, са от двайсети век, като се изхожда от малкото оцелели части от дрехи. Трупът не изглежда скорошен: най-малкото на четиресет-петдесет години — поне така ми казаха. Може да е какво ли не: убийство, самоубийство, нещастен случай. Тук вече на предна линия излиза твоята диплома по съдебна антропология, особено след като трупът е намерен на федерална земя. Шерифът, който изглежда добър човек, макар и ранен… — Моруд замълча за кратко. — Сокоро е твърде голям окръг, а той е единственият шериф, така че ще е доволен да получи помощ от нас.
Случаят не беше съвсем боклучав, както се беше страхувала. В края на краищата включваше прострелването на полицай. Но пък можеше да се окаже, че изобщо няма случай, защото кокалите са на някой каубой, ритнат от муле по времето на Дж. Едгар Хувър3. Но тя не беше в положение да се оплаква. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да крие всички свои съмнения, да работи здраво и непрекъснато да показва лицето на услужлив, весел и многообещаващ новак.
— Чудесно. Благодаря, сър! С удоволствие ще се заема. Точно като за мен е. — Побърза да си лепне усмивка. Сокоро беше на час път. Никога не беше ходила там, но предполагаше, че е един от онези горещи, тъжни градове в пустинята, които осейваха щата. — Сама ли ще работя?
— Да, докато се превърне в истински случай. Може би първо не е зле да отидеш в Презвитерианската болница отсреща и да разпиташ иманяря. По план утре трябва да се свържеш с шериф… — той започна да рови в документите на бюрото пред него, — а, да, ето го, Хоумър Уотс. Той ще те закара на мястото, където са костите. Очевидно е някъде далеч и е толкова усамотено, че не можеш да го намериш, освен ако не знаеш пътя.
Хоумър Уотс? Това ли беше представата на Моруд за лоша шега?
— В колко трябва да се свържа с шерифа?
— В осем часа в шерифската служба на Сокоро.
Това означаваше, че трябва да стане в шест. Не, по-добре в пет и половина.
— Ще бъда на място. И още веднъж, благодаря, сър. Благодаря, че ми давате възможност!
Забеляза, че Моруд ѝ отправи продължителен преценяващ поглед.
— Кори, зная какво си мислиш и искам да ти кажа само едно нещо: човек никога не знае къде може да го отведе случаят. — Той се облегна назад. — Помниш ли Франк Уилс?
— Агент на ФБР?
— Не, охранител в хотел. Една вечер забелязал, че няколко езичета на брави били залепени с лепенка да стоят отворени.
Кори зачака да чуе продължението, докато се чудеше накъде бие Моруд с тази история.
— Изглеждало дреболия — продължи той. — В хотелите езичетата на бравите непрекъснато се залепват за удобство. Франк обаче се замислил и решил да се обади на полицията, независимо дали ще му се смеят за нещо толкова тъпо като няколко залепени ключалки.
Той зачака реакцията на Кори с лека усмивка на лицето.
— И какво се случило?
— Уотъргейт — отговори Моруд.
4.
Кори вървеше по мрачния коридор на третия стаж на Презвитерианската болница. Според нейния опит болниците бяха най-малкото неприятни места и коридорът, по който крачеше, беше образец за отсъствието на ефикасност и радост. Носилки на колела се редяха по протежение на стените като автомобили, паркирани на втора линия. Повечето от тях бяха заети от пациенти в различна степен на съзнание. Стойки за венозно вливане и медицински шкафове със стени от плат затрудняваха още повече минаването. Стаята на сестрите беше претъпкана и всички говореха оживено по телефона или помежду си. Кори тъкмо се готвеше да спре и да попита за упътване, когато зърна онова, което беше нейното местоназначение: в дъното на коридора имаше затворена врата със столове от двете ѝ страни. На единия седеше полицай, а на пода до него имаше сгънат вестник и чаша кафе.