"Ти не заслужаваш жени като Ребека и Джоана."
Арън прогони мрачните мисли от главата си, седна на неудобния стол и се загледа в изгорената от цигари маса, докато пулсът му се нормализира.
Някой пъхна ключ в ключалката и той погледна натам. Ако бяха ченгетата, щяха да нахлуят без предупреждение или да удрят силно по вратата и да крещят.
Беше Дъг. Носеше два големи пакета от ресторант за бързи закуски. Отначало след земетресението изглеждаше добра идея да стои близо до съкилийника си Дъг Чапман. Той имаше невероятни инстинкти, умееше да подкарва коли, без да има ключ за стартера, и им намери оръжие за двайсет и четири часа. Но след като живя до него осемнайсет месеца в килия два на три метра и не се отделяше от него от една седмица, Арън се изнерви. Трийсетте минути, през които Дъг излезе да купи храна, бяха единственият му покой от няколко дни.
– По дяволите, Арън, трябваше да отидем на юг за зимата. Защо ли те послушах? – Дъг остави храната на масата.
– Свободен си да заминеш – отвърна Арън. – Ще ти дам половината пари.
– Успокой се. Споразумяхме се да бъдем заедно и че двама са по-добре от един и така нататък.
– Къде е О'Брайън?
– Идва – отговори Дъг, съблече якето си и отвори пакетите. – Гледахме новините, докато чакахме. Мисля, че О'Брайън малко се уплаши. Вчера в Сан Франциско са хванали Черния и бандата му. – Той нервно приглади късата си коса, притеснен за пръв път, откакто бяха избягали от "Сан Куентин" след земетресението преди пет дни. – Онзи тип е спипал всичките.
– Двама се удавиха в залива в нощта на земетресението. Твоят призрак не е заловил всичките.
– Не ми пука за другите. Черния е арестуван. Мислех, че е умен.
Арън сви рамене. Дъг имаше теория за всичко. Арън беше научил това, откакто преди осемнайсет месеца станаха съседи по килии. След като Линкълн Барне умря. Новата теория на Дъг беше, че някой ги преследва – призрак или ангел-отмъстител.
– Трябва да се махнем оттук.
– Вече сме на хиляда и петстотин километра от "Куентин". Имаме нови дрехи и малко пари и не се набиваме на очи. Имаме и къде да живеем. Черния беше грубиян. Глупак. Обираше магазини и изчезваше. Не се ли радваш, че не ти позволих да се включиш в бандата му?
Дъг повдигна рамене и продължи да говори, докато дъвчеше:
– Да, но се кълна, че ще отида в проклетото Мексико веднага щом стане безопасно. Там не вали сняг и е плюс двайсет градуса! Защо трябва да се разделяме? – рече Дъг. Пъхаше картофи в устата си и беше навел лице към масата, сякаш някой щеше да грабне храната му всеки момент.
– Ако федералните агенти довтасат, може да търсят нас тримата. Затова аз ще замина пръв, а ти и О'Брайън ще дойдете по-късно. Ще кажете, че сте имали проблеми с колата. Излезли сте от пътя или нещо друго. – Арън разопакова сандвич и отхапа залък. "Къде се бави О'Брайън?"
– Сигурен ли си?
– Ще разберем какво е положението, когато стигнем до хижата. Може би там има и нещо друго...
Почукването на вратата прекъсна разговора им. Дъг извади пистолета, който бяха откраднали предишния ден. Арън му махна с ръка да го остави.
– Вероятно е О'Брайън.
Той предпазливо открехна вратата. Нямаше му доверие. Не го познаваше добре. Бяха прехвърлили О'Брайън от Северния сектор за осъдените на смърт в Източния блок на "Сан Куентин" само седмица преди земетресението. Знаеха само, че е убил жена си и любовника ѝ и вече няма право да обжалва присъдата си. Смъртната му присъда щеше да бъде изпълнена след шест месеца, но организацията "Проект невинност" се заинтересува от него.
Невинен. Всички имаха причини – адски основателни причини в случая на Арън – да убият. Пък и от "Проекта", изглежда, нямаше да могат да направят нищо за О'Брайън. Защо да бяга, ако имаше вероятност да го освободят след няколко месеца поради някакъв процедурен пропуск?
Арън и Дъг все още имаха време и възможност да обжалват и нямаха намерение да умират. Щеше ли О'Брайън да поеме риска, защото така или иначе нямаше значение – убит в престрелка или умрял от смъртоносна инжекция през лятото? Арън не искаше да рискува. Той имаше бъдеще – живот с Джоана – и не смяташе да умира. О'Брайън обаче имаше сериозно желание да се сдобри с дъщеря си, която не му говореше и не му беше писала, откакто го бяха осъдили преди петнайсет години.
– Къде беше? – попита Арън.
О'Брайън показа скиорско яке.
– Видях отключена кола и реших да си взема по-дебели дрехи. Умирам от студ. – Той извади чорапи от джобовете си и хвърли по един чифт на Арън и Дъг.
– Да – измърмори Дъг, докато пиеше газирана вода. – Благодаря.