– Знам, че можеш, но...
– Не съм инвалид, Джо.
Трикси не я погледна. Всеки път, когато станеше дума за куцането или за случилото се преди четири години, тя се настройваше войнствено. Джо знаеше, че това е защитен механизъм. Сестра ѝ мразеше да не може да прави, каквото иска.
– Знам – промълви Джо.
Трикси сипа яхния в чинията, хвана подноса с двете си ръце и бавно излезе от кухнята.
Джо съзнаваше колко нещастна се чувства сестра ѝ, но трябваше да бъде благодарна, че е жива. Двама души умряха в деня, когато я простреляха, и Джо никога нямаше да го забрави. Не обвиняваше сестра си. Тя не беше виновна, че Линкълн Барне я беше открил. Но ѝ се искаше да не бъде толкова докачлива за нараняването си. Тя беше жива. Дъщеря ѝ също.
– Можеше да е по-лошо – измърмори Джо. – Много по-лошо.
Някакъв трясък я стресна и я изтръгна от спомените и тя изскочи от кухнята, мина през хола и отиде в главния коридор. Трикси беше паднала. Подносът беше на пода и дълбоката чиния се беше счупила.
Портър изтича от кабинета. Джо се опита да изправи сестра си.
Трикси блъсна ръцете ѝ.
– Престани!
Подпря се на стената и се изправи. Пуловерът и джинсите ѝ бяха изпръскани с яхния. В очите ѝ блестяха сълзи. Тя погледна Джо, а после се обърна и тръгна по коридора, където двете с дъщеря ѝ Лия и дядо ѝ Карл бяха стояли, докато бурята премина. Джо тръгна след нея да ѝ помогне, но Портър сложи ръка на рамото ѝ. Бялата ѝ кожа ярко контрастираше на черната му ръка.
– Остави я – каза.
Джо знаеше, че той има право. Трикси се чувстваше неудобно и все още не можеше да приеме, че няма подобрение след последната операция. Лекарят ѝ беше казал, че няма какво повече да направи и трябва да се радва, че изобщо може да ходи. Времето и физиотерапията щели да облекчат състоянието ѝ, но винаги щяла да накуцва.
Трикси беше член на малкото семейство на Джо. Съпругът ѝ и синът ѝ бяха мъртви, родителите ѝ се намираха на другия край на света да учат на земеделие хората от бедния Трети свят, а дядо ѝ остаряваше и губеше сили с всеки изминал ден. Бяха ѝ останали само Карл, Трикси и Лия и Джо не искаше да ги загуби.
"Можеш да си създадеш друго семейство."
Можеше, би трябвало, трябваше. Но не беше в състояние да пренасочи чувствата си от Кен и Тими и да обикне друг мъж и друг син.
Откъде се появи тази мисъл? Не беше виждала, нито беше разговаряла с Тайлър от месеци. И така беше най-добре.
"Защо трябваше да насилваш нещата, Тайлър?"
– Ще приготвя друг поднос – каза Джо. Гласът ѝ беше дрезгав. Изкашля се и излезе, преди Портър да попита нещо. Познаваше го, откакто се помнеше. Той ѝ беше като баща, но тя не искаше да говори с него, нито с някой друг.
Сипа яхния, отряза дебела филия от наскоро изпечения хляб, добави чаша вода и кафе и занесе подноса горе.
Стая номер шест беше първата вляво. Стаите за гости на горния етаж бяха шест. Нейният апартамент се помещаваше в седмата, на ъгъла. По-рано там живееха баба ѝ и дядо ѝ. Само две стаи, но заявиха, че не се нуждаят от повече. Когато баба ѝ почина преди десет години, дядо ѝ се премести долу. Там бяха живели родителите ѝ и бяха отгледали двете си дъщери, докато се включиха в земеделската мисионерска група, когато Джо навърши осемнайсет години.
Тя почука леко на вратата.
– Вечерята, господин Милър.
След миг гостът отвори вратата и стъписано се втренчи в нея.
– Надявам се, че сте се стоплили.
Джон Милър беше висок метър и осемдесет и мършав, макар и с широки рамене. Вероятно беше на възраст между трийсет и четирийсет години. Според Джо нямаше трийсет и пет. Имаше къса кестенява коса, спокойни сини очи и безлично лице. Изглеждаше приятен човек.
Точно когато мълчанието му започна да я изнервя, той се усмихна и разтърси глава, сякаш да се отърве от паяжини.
– Аз... Заварихте ме неподготвен. Извинявам се.
Тя се усмихна.
– Не се безпокойте. Може ли да оставя храната?
– Влезте. – Милър затвори вратата след нея.
Тя прекоси помещението и се приближи до масичката в ъгъла. Стаите за гости бяха с едно или две легла, маса с четири стола, диван и бюро.
Джо сложи подноса на масата.
– Как се чувствате?
– По-добре. Провървя ми.
– През целия път от Лос Анджелис ли шофирахте?
– Аз... – Той млъкна, сякаш не знаеше какво да каже, а после се изчерви. – Да. Трябваше да мисля за много неща и реших, че шофирането ще ми се отрази добре. Тръгнах от Айдахо фолс сутринта и беше много красиво. Имах карта и не предполагах... Но бурята се разрази много бързо. И после затънах в снега от падналата лавина.