– Близо до Лейквю. – Джо беше разговаряла с Наш, собственика на по-голямата част от процъфтяващия преди години град. Част от пътя между Лейквю и хижата беше затрупана от лавина, но Наш нямаше време да отиде да види. Бяха чули лавината, въпреки че се намираше на петнайсет километра. Звукът в Долината се разпространяваше надалеч.
– Стъмни се много бързо. Джипът ми има и предно, и задно предаване, но това не помогна и когато включих радиото, чух само атмосферни смущения. Не знам точно къде затънах, но мислех, че съм по-близо до хижата, отколкото се оказа в действителност.
– Извадили сте късмет, че сте жив, господин Милър.
– Джон, моля.
Тя се усмихна.
– Добре, Джон. Времето е непредсказуемо през зимата, а ти си с джинси.
– Не помислих. Леля ми казваше, че ще си забравя главата, ако не беше закрепена на врата ми.
– Ще ти намерим подходящо облекло и когато виелицата премине, ще отидем до камионетката ти и ще вземем багажа ти. Но защо си минал през Лейквю? Ние изпращаме указания на гостите си да дойдат откъм Айланд Парк, особено през зимата.
– Забравих напътствията у дома. Приготвих ги, но бях много зает. Купих карта от бензиностанцията в Айдахо и този маршрут ми се стори най-краткият. Яденето ухае чудесно. Едва сега осъзнах колко съм гладен.
– Нахрани се и се стопли. Закуската е в седем. Съжалявам за неприятностите ти и се радвам, че пристигна жив и здрав.
Джо се обърна и тръгна към вратата.
– Ти ли си... Джоана Сътън?
Тя се стресна, спря и го погледна. Милър изглеждаше безобиден.
– Да.
– Чух, че живееш тук. Голям почитател съм ти.
Джо се усмихна.
– Не познавам много мъже, които четат любовни романи – рече тя, въпреки че беше изненадана от големия им брой, съдейки по читателската си поща.
– Чета много неща. Радвам се, че най-после се запознах с теб.
– Аз също. Не се дръж като непознат. Запомни, че закуската е точно в седем и Портър затваря кухнята в осем.
– Знаеш ли, и аз пиша книга.
Джо едва се сдържа да не завърти очи от досада. Ако се занимаваше с всеки, който искаше да напише книга...
– Дано я довършиш. Понякога най-трудното е да стигнеш до края.
– Надявам се, че ще имам време, докато съм тук.
– Мястото е хубаво за писане. Пък и като има буря, няма какво друго да се прави. Съжалявам, че ваканцията ти се провали.
"Провали?" Но Арън беше там, с Джоана Сътън. И разговаряше с нея. Можеше да се пресегне и да я докосне. Ръцете му тръпнеха от желание да почувстват кожата ѝ. Искаше да целува пръстите ѝ. Да падне на колене и да ѝ предложи да се омъжи за него. Устоя, но кръвта му закипя.
– Не мисля, че се провали. Напротив, чудесна е – каза той. "Като теб. И ти го разбираш, нали? Донесе ми храна, събу ботушите ми. Стопли с дъха си ръцете ми и сгря кръвта и душата ми."
Арън се втренчи в устните ѝ, които се извиха. Накара я да се усмихне. Той, Арън Дохърти, накара Джоана Сътън да се усмихне.
Сърцето му заби толкова бързо, че тя сигурно го чу. Кръвта му стана по-гореща от душа, който Карл Уебър му беше приготвил, и Арън се обля в пот. Усмивката на Джоана можеше да разтопи сърцето на всеки мъж. Но се усмихна единствено на него.
– Възползвай се от спокойствието тук – добави тя с лиричния си глас. – На твое място бих го сторила. Имаме много дърва за огрев и гориво за генератора. Всяка година става така и тъй като не мога да излизам, съм принудена да пиша повече. Забавлявай се.
Той я изпрати до вратата и отвори.
– Непременно. Може би... Не знам дали съм добър. Би ли прочела нещо, написано от мен?
Усмивката ѝ помръкна и той се паникьоса. Нещо лошо ли каза?
– Обикновено не чета произведенията на други хора...
– Разбирам: – Опита се да прикрие разочарованието си. "Не я притискай– Не се проваляй, Арън." – Пък и писането ми е само хоби. Имам друга работа. Обичам да пиша само през свободното си време.
Джо кимна. Той видя в очите и усмивката ѝ, че тя го разбира точно какво говори. Връзката между тях се задълбочи и Арън се отпусна. Това беше добро начало. Така и трябваше да бъде. Непринудено. Приятелски.
– Много хора започват така. Желая ти късмет, Джон.
– Не вярвам в късмета. Късметът е фалшива представа за хора, които не искат да работят за желанията си. – Изведнъж осъзна, че цитира от романа ѝ "Всяко малко нещо". Сърцето му заби по-силно и Арън се втренчи в лицето ѝ. Джоана сякаш не го чу или поне реши, че няма нищо лошо.
Той се успокои.
– Добре го каза. Приятни сънища – рече тя и излезе.
Арън се облегна на вратата, допря чело до гладкото, хладно дърво и протегна пръсти към любовта на живота си.