– Много си добър в хипотезите.
– Иска ми се да не се налага да го правя – отвърна Тайлър. – И все пак не виждам какво общо има това с Джо.
– Тя го е отхвърлила. Обърнала се е срещу него, а той не може да ѝ позволи да го напусне.
Тайлър потърка очи:
– Дохърти ще дойде отново.
– И аз мисля така – съгласи се Ханс.
– Ще бъдем готови за него.
– Да. Мисля, че този път сме готови. Но може би трябва да говориш с Джо. Дохърти няма да се опита да избяга, а ще търси начин да стигне до нея.
Двайсет и осма глава
По-късно вечерта Тайлър почука на вратата на Джо.
Тя открехна и лицето ѝ омекна, когато го видя. Около очите ѝ имаше тъмни кръгове от безсъние и тъга. Той протегна ръка и леко докосна превръзката на лицето ѝ. Изпитваше облекчение, че Джо е в безопасност, и гняв към Дохърти.
Тя отвори вратата по-широко. Не се усмихна, но очите ѝ говореха, че се радва да го види.
– Влез.
Тайлър влезе, затвори, сложи на масичката подноса с храна, който Портър беше приготвил, и прегърна Джо. Притисна я до себе си и въздъхна дълбоко. Тя се беше изкъпала и ухаеше на сапун и вода. Косата ѝ още беше влажна.
– Как се чувстваш? – попита той и си помисли, че въпросът е излишен след онова, което бе преживяла през последните два дни. Трябваше да говори с нея, да я държи в обятията си и да изпълнява всичките ѝ желания.
– Лия ме изгони.
– Тя не те обвинява, Джо. Разстроена е и...
– Знам. Поговорихме си, но в момента болката ѝ е огромна. Иска да бъде сама. В шок е и плаче. Дядо е при нея... Тревожа се и за него.
– Какво да направя?
– Прегърни ме.
Той погали гърба ѝ. Сърцето ѝ биеше бързо, но постепенно се успокои. Тайлър замислено прокара пръсти през косите ѝ. Искаше му се да поеме болката ѝ.
Джо въздъхна доволно, отстъпи назад и леко се усмихна.
– Как е Мич?
– По-добре. Ханс и аз говорихме с него, преди да се кача при теб. Каза, че ще участва в издирването утре, но ще видим.
– Мислех си за това.
– За какво?
– За издирването. Ще дойда с теб.
– Не – отвърна Тайлър и си помисли: "Само през трупа ми."
– Трябва. Уайът е в болница. Били Гросман познава района, но не толкова добре като мен. Израснала съм тук. Питър Наш ще се върне чак утре следобед. Знаеш, че ще се справя.
– Ти не си ченге, Джо. И...
– И какво?
– Дохърти иска да те убие. Не мога да те поставя в опасно положение.
– Нямам желание да умра. Повярвай ми, има много неща, за които искам да живея. – Тя докосна лицето му. Изражението ѝ беше изпълнено с любов, въпреки че не му бе казвала, че го обича.
"Дай ѝ време, Макбрайд."
Искаше Джо да стои заключена в хижата, но тя имаше право. Наистина познаваше Долината и това можеше да им помогне да заловят Дохърти, преди да убие още някого.
– При едно условие.
– Каквото кажеш.
– Ще седиш в хеликоптера. Насочвай пилота, издавай заповеди. Прави каквото искаш, но не слизай на земята.
Тя искаше да оспори решението му, но се въздържа и кимна.
– Добре. Пък и може би от небето ще мога да бъда по-полезна.
Тайлър я целуна нежно по устните и докосна превръзката ѝ.
– Наистина ли си добре?
– Ще се оправя.
Той погледна раненото ѝ рамо.
– Ами...
– Още не усещам пръстите си. Не се тревожи за мен.
– Не мога! – Погали косите ѝ.
– Нямах предвид...
– Обичам те, Джо. Обичам те. Когато Дохърти те взе на прицел днес, не можах да се съсредоточа върху работата си. Мислех само как да се погрижа да бъдеш в безопасност и че ще живееш, за да ти кажа отново и отново, че те обичам. Не трябваше да позволявам на Дохърти и Чапман да напускат хижата с теб и Трикси. Може би сестра ти нямаше да е мъртва, ако бях изпълнил протокола.
Не отстъпвай пред исканията на терористи. Не ги оставяй да вземат заложници!
Тайлър се обърна и потърка нос. Ако се ядосаше, нямаше да помогне на Джо. Преговори всички възможни сценарии, но пак имаше чувството, че греши някъде.
– Какво можеше да направиш? Те щяха да взривят хижата и да убият всички вътре. Шест деца. Лия. Джейсън. Постъпи правилно. Аз обърках нещата...
– Не. Ти не направи нищо погрешно. Накара Дохърти да излезе на открито и ни даде възможност да проследим сателитната система на "Поларис".
– Още ли го следят?
– Да, но от часове не получаваме сигнал.
Джо погледна ранената си ръка. Очевидно я тревожеше повече от лицето.
– Вцепених се.
– Направи, каквото можа.
– Така ли? Не знам. Непрекъснато си припомням сцената в кухнята и се питам дали ако бях казала едно или друго, Трикси щеше да бъде жива сега.