Поседя на стълбите на катедралата „Сакре Кьор“, но когато се надигна да си върви, нещо привлече вниманието му. Сред тълпата туристи и поклонници пред масивната църква зърна майка си. Какво ли прави маман тук?, помисли си. Нали трябваше да е на среща с издателя си? Нещо не се връзваше. Но това определено беше майка му, а мъжът с нея определено не беше превзетият мосю Бротие. Този млад мъж носеше нацапани с боя дънки, капки боя се виждаха и в къдравата му коса. Инстинктивно Валентин понечи да отиде при тях. Но тогава се сети за баща си, който седеше сам у дома и се наливаше до забрава. Той бе загубил вяра във всичко, освен че брилянтната му съпруга ще „преобрази жестокия свят с деликатното си перо“. Беше слаб поет, но непрекъснато повтаряше колко се гордее с жена си.
Валентин се прокрадна по-близо. Двамата тръгнаха нанякъде, той ги последва. Проследи ги, криейки се сред минувачите, по целия път до един от богатите парижки райони. Направи му впечатление начинът, по който се смееше майка му — тъй както не я беше чувал никога преди.
— Как беше следобедът ти? — попита я мъжът.
— Скука, нищо интересно. И никаква работа не свърших.
— Е, всеки преживява безплодни периоди — отвърна той и сведе очи към опръсканите си с боя ботуши. — Искаш ли да се качиш?
Двамата стояха пред някакъв вход. Валентин се бе скрил в една ниша на няколко метра оттам.
— Добре — усмихна се майка му. — Ще ми позволиш ли да си избера първа от картините ти?
— Само ако ми посветиш следващото си стихотворение — отвърна закачливо мъжът. Държи се като малко дете, помисли си Валентин, не като зрял мъж.
— Не ставай глупав! Всички ще се сетят — рече майка му.
Двамата влязоха във входа. Валентин пресече улицата като замаян и зачака някой от прозорците в жилищната кооперация да светне. Навън вече бе притъмняло, тъй че той виждаше стените в апартамента. Те бяха покрити с красиви пейзажи от френската провинция. Майка му бе подарила подобни на Валентин и баща му за Коледа. Над града падаше нощ. Запалиха уличните лампи. Валентин остана дълго, наблюдавайки силуетите горе. Накрая намери камък и го запрати с все сила в прозореца. Чу как майка му изпищя, щом в стаята се посипаха парчета стъкло. Когато младият мъж се показа на прозореца гол до кръста, Валентин вече бе далеч. Вкъщи завари баща си заспал на масата. Аз бих я научил, помисли си ядосано, вместо да се крия тук, прегърнал шишето.
Същата вечер, когато влезе в банята, Валентин видя на гърдите си необичайно петно. Опита се да го изтрие, но когато пипна с мокра ръка черната точка, тя стана още по-голяма. Потопи се целия във ваната, но под водата петното потъмня и стана по-отчетливо. Какво е това?, запита се Валентин. Какво става с мен? Белегът беше грозен — черно петно над сърдечната област, сякаш сърцето му бе експлодирало и бе опръскало кожата с черна жлъч. Колкото и силно да търкаше, не успя да го изчисти.
Нещо общо
Виктория, Кристиан, Бел и Валентин нямаха нищо общо помежду си. Живееха далеч един от друг и никога не се бяха срещали. Всъщност четиримата бяха толкова различни, колкото които и да било деца… освен в едно.
Паниката… Където и да се намираха, всички те се изправиха стреснати в леглата си. Беше сред нощ. Какво беше това? Пижамите залепнаха за гърбовете им, обля ги студена пот и те потрепериха. Просто клоните на дървото отвън. Само че нещото не приличаше на клон, а по-скоро на буйна коса, развята от вятъра. Би могло да е просто халюцинация. Може би бяха сенките на облаците. Или сгърчени от болка пръсти, пълзящи по стените на безрадостните им домове. Може би беше бурята… а може би отвън имаше някой.
Да, на пръв поглед тези деца нямаха нищо общо помежду си. Само че на следната сутрин всички те бяха изчезнали.
Глава 1
Нашата малка игра