Къща някъде в Европа, по-късно същата нощ
Отвън къщата беше олицетворение на спокойствието, сякаш излязла от живописна картина. Приличаше на убежище, което младо семейство би избрало, за да избяга от ежедневието. Намираше се далеч от всяко населено място, сгушена сред гората. Отвъд дърветата се простираха обширни ливади, оградени с хълмове. Всред гората имаше поляна с ароматни цветя, пръснати тук-там на туфи, няколко дънера на отсечени дървета и между тях — самотната къща.
Зад тежката дървена врата обаче нямаше и намек за щастлива семейна ваканция. Безгрижието, което екстериорът внушаваше, беше само илюзия, понеже интериорът беше потънал в мрак и тъмни сенки. Понякога отекваха гласове, сякаш в къщата имаше много коридори, които я кръстосваха надлъж и нашир. Миг по-късно отново се възцаряваше тишина. В един ъгъл, полускрита в сянката, седеше руса жена, облечена в дълго до петите черно палто. Тя сякаш се страхуваше да не би някой лъч слънчева светлина да проникне в стаята и да я изгори. Седеше си в ъгъла, четеше, люлееше се на стола и наблюдаваше внимателно нещо…
— Бисе, Бисе, събуди се! Събуди се веднага! — прошепна Бел колкото глас имаше. — Какво ти става?
Само че Бисе не се помръдна, а остана да лежи в мрака, дишайки едва забележимо. Бел изтича от стаята като напипваше с ръце пътя, за да потърси жената.
— Какво сте направила със сестра ми? — Извика, щом я намери.
Когато заговори, гласът й ненадейно пресипна и тя не посмя да се приближи повече. Под хипнотизиращия поглед на жената Бел потрепери и се сви. Заслепен от удивително красивото лице, отначало човек можеше и да не забележи странното й ляво око. Пък и кой би си направил труда да се вглежда само в едното око? То беше ненатрапчиво като луничка или като дупка между зъбите на красавица. Притежаваше змийска красота — едновременно подкупваща и предизвикателна. Пронизваше сенките, сякаш беше в съюз с мрака. Промъкваше се незабелязано у онзи, който се бе осмелил да го погледне — без светлина, без обич, като отрова. Ако имахте възможност да видите това око, щяхте да забележите, че за разлика от обикновения си събрат то беше разделено на четири едва забележими части, всяка оцветена в различен нюанс на небесносиньото. Приличаше на малко разпятие, изгоряло и оставило белег, запазвайки образа, но съсипвайки завинаги окото. Трепна, подканвайки Бел да го погледне.
Без да поглежда изтерзаното тяло на Бисе, жената рече:
— Тя е добре, скъпа. Сега ще бъде много по-щастлива.
— За какво говорите? Та тя е практически мъртва. Вие наранихте сестра ми, а обещахте, че…
— Тя не е мъртва, скъпа. Просто има нужда от почивка. Когато се събуди, ще бъде щастлива и отново ще те обича, защото няма да помни нищо.
Бел прокара нервно ръка през гъстата си черна коса.
— Обещавате ли? Обещавате ли, че тя отново ще стане съвсем нормална и че няма да помни нищо?
— Е, скъпа… Не казах „съвсем нормална“. Никой от вас не беше „съвсем нормален“, когато се срещнахме.
— Бисе беше.
Последва миг мълчание, докато Бел се опитваше да огледа добре жената. От момента, когато я срещна за пръв път, пред онази църква в Италия, Бел я намираше за пленителна — най-красивата жена, която бе виждала. Много по-красива от майка й. Толкова лесно беше да забрави за окото.
— Имате красиво лице — рече Бел и се наведе, за да вижда по-добре.
— А ти определено губиш прекалено много време да мислиш за красиви лица.
Бел се усмихна:
— Връщам се при сестра си.
Понечи да тръгне, но изведнъж се спря и се обърна към жената.
— Не харесвам особено другите деца.
— Ще свикнеш с тях и постепенно ще ги заобичаш… А довечера ще се запознаеш с още някой.
— Мислех си, че сме само ние четиримата.
— Не, скъпа. Трябва да взема още някой…
Бел усети известно любопитство, но тогава срещна окото на жената и изстина от ужас. Сведе поглед и избяга от стаята. След кратко лутане успя да намери стаята, където спеше сестра й. Наведе се над леглото и видя, че Бисе се е размърдала, а очите й са отворени.
— Добро утро — рече мило Бисе. За пръв път, откакто бяха напуснали Рим, тя беше спокойна и за пръв път се държеше мило с Бел. Бел се усмихна. Дори в непрогледния мрак на стаята различаваше лицето на сестра си — абсолютно копие на нейното. Зачуди се какво си мисли Бисе. Почака, но Бисе не заговори. След малко Бел въздъхна.
— Липсва ми мама.