— Не!
Този път отказът прозвуча като ридание. Оливър видя как тя се обърна, повдигна полите си в ръка и се плъзна по осветената от луната пътека. Той искаше да я догони и да я задържи, но после промени решението си.
Остави я. Засега.
Шумът от стъпките й заглъхна и Оливър остана сам сред цветята. Въпреки че не беше от хората, които се страхуват от самотата, той усети, че никога в живота си не се е чувствал по-самотен. Отпусна се на каменната пейка и се взря в стиснатите си ръце.
Един мъжки вик го сепна и Оливър решително тръсна глава. Колкото и да копнееше да види Вивиан, знаеше, че това засега беше неосъществимо.
Двамата с чичо му Джон вдигнаха глави, когато отново чуха вика.
— Отвратителен глупак — измърмори Джон. — Отново се е изгубил. — Но насмешливото му изражение опровергаваше тона му.
Оливър се усмихна. В задната част на градината имаше един объркан, сложен лабиринт, направен от жив плет с тисови храсти, висок повече от два метра. Лабиринтът беше пълен със загадки, задънени алеи, виещи се, обикалящи проходи. Той представляваше своеобразен връх на таланта на Джон.
— Аз ще отида да му помогна — предложи Оливър и преди чичо му да каже нещо, той се отправи към другия край на градината.
Беше играл в лабиринта като малко момче и високият плет не представляваше трудност за него.
— Говори високо, човече! — провикна се Оливър.
— Ей тук!
Следвайки внимателно гласа на работника, той го откри в една задънена алея на огромния лабиринт.
— Съжалявам — каза човекът и Оливър си помисли, че той се срамува, задето се е загубил.
— Всеки може да се обърка — отговори Оливър. — Аз ще те изведа оттук.
Те приближиха групата работници, без да си кажат и дума, и докато вървяха, Оливър си спомни нещо, което Джон му беше казал за лабиринта.
Лабиринтът е символ, Оливър. Помни това. Символ на душата, устремена към неуловимия повик към съвършенство. Един рай.
Джон сигурно щеше да бъде ужасен, ако узнаеше за мислите, които разяждаха душата на племенника му през последните шест месеца. Шест месеца от убийството на Розалинд.
Беше умишлено убийство и той беше сигурен в това. Не беше нещастен случай. Не беше дело на отчаян и изплашен човек. Убиецът на момичето беше пресметнал всичко предварително.
След като градинарят отиде при колегите си, Оливър отново се отправи към лабиринта. Той вървеше бързо към онази част на сърцевината му, която представляваше малка пагода, проектирана от Джон. Чудесно място за самотен размисъл.
Това, че някой е искал да пререже гърлата им, беше повече от ясно. Но какво е търсила Розалинд съвсем сама в Лондон през онази нощ, беше нещо, което той не можеше да проумее.
Седнал в изящната ориенталска постройка, Оливър пое дълбоко въздух, за да се успокои. Спомняйки си как беше почувствал, когато си помисли, че Вивиан е убита, той затвори очи и зачака внезапно обзелия го страх да го напусне.
Щом приближи неподвижното тяло и отметна пелерината, остана шокиран още веднъж, защото видя, че това беше Розалинд, а не Вивиан.
Беше занесъл тялото й в къщата на семейство Ленър, където Хоумър му беше показал ясно, че не е желан в този дом.
Оливър отвори очи, взирайки се в лъскавите зелени листа наоколо. Няколко нощи след убийството беше имал кошмари. Явяваше му се лицето на Розалинд. Тъмноморавите белези върху гърлото й. Счупената челюст. Оголените места по темето й, където русата й коса бе отскубната от корен.
В ранните часове на зората, седнал на стола до пламтящия огън, Оливър не беше преставал да мисли за убиеца.
Трябва да е бил силен човек. И висок, като се има предвид ъгъла, под който беше нанесъл удара — бърз, отмерен, смъртоносен. Вероятно беше хванал Розалинд за косата, навеждайки главата й назад, а после с широкия край на камата си беше премазал трахеята й, натрошавайки подезичната кост.
Смъртта в подобни случаи не настъпва бързо. Човек се дави в собствената си кръв, а счупената подезична кост те кара да се душиш бавно, давайки ти много време да чувстваш как умираш. Този човек явно беше луд, защото не беше премерен разрез, а един гневен удар с нож.
Той затвори очи, като си спомни израза на лицето на момичето. Знаеше, че този образ щеше да го преследва до края на живота му.
Три нощи след убийството лицето на мъртвото момиче му се беше присънило и той разбра, че трябва да намери убиеца и да го спре, защото жертвата не беше само Розалинд. Поредицата от убийства не спираше.
Неговата метреса беше умряла осем месеца преди той да срещне Вивиан. Оливър никога не беше смятал себе си за особено страстен мъж, но русокосата красавица в театъра му беше направила впечатление и той използва влиянието си, за да се срещне с нея. Беше само въпрос на време да я обезпечи със собствено жилище на нейно име. Не я обичаше, но се грижеше за нея, а това като че ли беше всичко, на което беше способен по онова време.