Когато Вивиан й обясни за къщата и за това, което Оливър беше направил за нея, Розамънд едва удържа сълзите си.
— Не бях права относно него, Вивиан. Тогава го обидих, но сега, след като Артър и Даяна ми разказаха за Елиза… Аз… аз бях толкова сляпа.
— Не — каза Вивиан и я прегърна. — Моля те, не се обвинявай. Мисля, че мама щеше да е щастлива, ако знаеше, че ти живееш в къщата, която тя винаги е обичала.
Розамънд избърса очите си и кимна с глава.
— Нямаш представа с какво нетърпение очаквам раждането на бебето, Вивиан.
Вивиан се усмихна на кръстницата си. Знаеше, че всичката горчивина беше изчезнала от нея. Беше останало само щастието, огромното щастие, което изпълваше цялото й същество.
— Искам да останеш да живееш тук, в Лондон. Искам винаги да бъдеш с нас.
Оливър беше шокиран от костюма на жена си. И много възбуден.
Ако му беше дадена възможност да изкаже мнението си за него предварително, той със сигурност нямаше да го одобри. Защото шалварите можеха да са нещо на пълно естествено за жените в Далечния Изток, както го беше уверявал Джон, но тук, в Лондон, те бяха нещо определено неприлично.
Но тя наистина изглеждаше великолепно в тях. И двамата се смяха много един на друг, когато разглеждаха костюмите си. Оливър беше избрал костюм на султан, така че двамата си подхождаха идеално.
Гостите се бяха разположили в гостната стая и в градината. Джон беше закачил по дърветата китайски фенери и трепкащите светлини придаваха на градината едно призрачно озарение.
Оливър наблюдаваше как съпругата му се спира от гост на гост, за да бъде сигурна, че всеки от тях се чувства удобно и се забавлява добре. Той не можеше да повярва, че тя е същото онова момиче, което трепереше при мисълта, че трябва да стане част от благородното общество на Лондон.
Той се беше маскирал като Минотавър2, с което си беше направил шега сам на себе си. Беше зърнал жертвата си веднага, защото тя грееше по-ярко от която и да е жена на маскарада.
Беше отишъл дори толкова далече, че целуна ръката й, когато те се запознаха, наслаждавайки се на начина, по който Оливър присви ужасен очите си.
Сега беше само въпрос на време да успее да я издебне, когато останеше сама…
Партито продължи до ранна утрин. Въпреки че вечерта беше сервирана преди часове, дългите маси, разложени на открито, бяха отрупани с изкусно украсени блюда с най-разнообразни храни, така че гостите да могат да си взимат каквото поискат и когато поискат.
Хенри, който беше навсякъде и помагаше във всичко, направи грешка, че се опита да се върне и да успокои Хермес. Кученцето виеше непрестанно, тъй като за пръв път беше затворено. Като отвори вратата, буйното кученце го блъсна и избяга към градината. Хенри хукна след него точно навреме, за да може да види как Хермес скочи върху Вивиан и се опита да близне лицето й с големия си език. Тя се засмя, хвана го за лапите и започна да го гали, докато то се успокои.
— Всичко е наред, Хенри — извика тя. — Хванах го.
А Хермес, опиянен от собствената си интелигентност и от свободата си, започна да подскача весело и да тича из градината.
Повечето от гостите си бяха отишли, в това число Розамънд и Джени. Навалицата от хора беше намаляла и партито вече вървеше към своя край.
Хенри погледна заплашително кучето, но то само излая доволно, после хукна към другия край на градината.
Последните няколко гости пиеха кафе в библиотеката, когато Вивиан чу жалния вой на Хермес. Тя започна да се смее.
— Бедничкото, изгубило се е. Ще отида да го намеря и да го доведа вкъщи.
— Ще дойда с теб — каза Оливър, но един от приятелите на Джон го отвлече с някакъв въпрос.
Усмихвайки се на тревожното изражение на съпруга си, Вивиан се измъкна от библиотеката и тръгна към градината.
Беше приятно да почувства хладния, свеж нощен въздух. С шалварите се чувстваше много по-удобно, отколкото с широките поли, които обикновено носеше.
— Хермес? — извика тя.
Отговори и жалък кучешки вой.
— О, ти голямо бебе! Ела тук! — плесна с ръце тя, но тъжните звуци продължиха. Шумът от приглушените разговори и смехове стана съвсем слаб, а накрая вече не се и чуваше, тъй като тя беше навлязла навътре в обширната градина.
Към лабиринта.
Тя все още не харесваше това място. Беше влизала там един единствен път и то придружена от съпруга си. Така че беше крайно недоволна, дори ужасена, когато видя Хермес да седи на пътеката до входа.
2
Минотавър — чудовище — получовек, полубог от гръцката митология, което се храни с човешка плът и пази Лабиринта в Крит. — Б.пр.