— Няма да те гоня вътре — извика му тя. — Ела тук, куче. Хайде, ела! — плесна с ръце тя.
Хермес, който мислеше, че това е една прекрасна нова игра, се обърна и хукна навътре в лабиринта.
— Не!
Сега лудориите на кученцето не бяха никак забавни. Въпреки че пълната луна светеше високо в безоблачното небе, Вивиан усети, че търпението й беше започнало да се изчерпва.
— Хермес, ела! Веднага!
Кучето реагира и заприпка към нея. Тя го хвана и дръпна нежно ухото му.
— Ти си бил цяла напаст — смъмри го тя, като го милваше, а то трепереше от доволство и ближеше ръцете й. Оливър беше прав — тя го глезеше страшно много, Но той обикновено беше толкова мил и обичлив, че тя не можеше да не го обича.
Като се обърна, тя видя мъжа, който стоеше до входа на лабиринта.
Сюзън дремеше на стола пред камината.
Изведнъж тя усети, че нещо докосна бузата й, и жената махна с ръка, за да го прогони.
— Дейв, престани със закачките си…
Тя усети отново докосването и отвори очи. Пред нея, във въздуха, плаваше маската на Вивиан, изработена от златни конци и блестящи мъниста. Сюзън хвана маската и огледа просторната гостна стая.
— И що за глупости са това…
Градината, в лабиринта. Той я хвана…
— Кой?
Сега тя усети страха на Лиза. Цялата стая вибрираше от нейното излъчване.
Лудият. Трябва да отидете при нея. Кажи на Оливър…
Сюзън се мъчеше да се изправи на крака, когато Хенри влезе в стаята. Носеше сребърен поднос, отрупан с празни чаши.
— Той я е заловил!
— Кой?
— Чудовището! В лабиринта…
— Какво, за Бога, искаш да кажеш? — попита, влизайки Даяна, и изтича към приятелката си.
— Оливър! Господарю! — задъхваше се Сюзън, тичайки към Оливър. Като го хвана за бухналите ръкави, тя извика: — Лабиринтът! Той я е заловил в лабиринта.
За Оливър не беше необходимо да знае повече. За нейно огромно облекчение, той просто й повярва.
Обърна се към чичо си и хуквайки към френските врати, му извика:
— Пусни кучетата! После ме следвай.
— Аз… познавам ли ви? — попита тя. Спомняше си Минотавъра от маскарада, но не знаеше кой се крие зад тази маска. Той се усмихна и тя видя белотата на зъбите му на лунната светлина. Хермес изръмжа, нещо, което беше съвсем необичайно за добродушния му нрав. Вивиан почувства, че внезапно я обзема страх, и пристъпи по-навътре в лабиринта.
— Защо не го остави?
Тя не можеше да откъсне погледа си от покритата с маска глава. У този мъж нещо не беше наред.
— Защо не го остави? — попита я отново той.
Вивиан преглътна.
— Ти си много глупаво момиче, щом ме принуждаваш да те убия — разсмя се тогава той и тя видя камата в ръката му.
Имаше чувството, че не може да мисли. Мозъкът й беше скован. Същата паника я беше обхванала и по време на предишния маскарад, когато той се беше нахвърлил заплашително върху нея. Но този път Вивиан знаеше, че няма да дойде никой, за да я спаси. Не и този път, не и в този късен час, не и в това отдалечено място в градината.
Докато забележат, че я няма, щеше вече да е късно.
— Хайде, продължавай — пошепна той, а очите му святкаха през отворите на маската.
Вивиан не можеше да повярва на това, което чуха ушите й. Не можеше да накара краката си да се движат.
— Хайде, върви — каза отново той, този път по-силно. Чак сега тя разбра намерението му.
Той искаше да я преследва.
Високите стени на живия плет хвърляха сенките си в тесните проходи на лабиринта и Вивиан се чудеше дали той нямаше да я намушка с камата в мига, в който тя се обърнеше с гръб към него.
— Много ми харесва, когато другите изпитват страх — пошепна той.
Сълзи бликнаха от очите й и тя примигна, за да ги прогони.
— Ние обсъждахме лабиринта тази вечер — вие и аз.
Да, бяха разговаряли и тя беше признала пред него страха си от тесните, криволичещи проходи. Никога не би си и помислила, че това невинно признание щеше да бъде използвано против нея.
— Ще ти дам дори малко предимство — пошепна й.
Краката й трепереха, едва се държеше на тях. Хермес скимтеше и се притискаше до нея.
— Така и така ще те убия, независимо дали се движиш, и не.
Тя никога не разбра защо, но тези думи я изтръгнаха от вцепенението на страха. Обърна се и хукна навътре в лабиринта, чувайки неговия доволен смях. Тя тичаше, като завиваше ту насам, ту натам, докато накрая стигна до една задънена алея.
Той продължаваше да се смее.
Хермес я следваше по петите, но кученцето разбираше, че това вече не е игра. То просто се стремеше да е максимално близо до нея, поглеждайки нагоре към нея, като че ли я питаше за посоката.
Вече се бяха загубили.