— Готова ли си за мен, Вивиан?
Не можеше да понася звученето на името си, произнесено от неговата уста. Като се обърна, тя хукна обратно по пътеката, по която беше дошла дотук, после сви по един друг проход, но отново беше заобиколена от високия жив плет. Спря се, като дишаше тежко. Беше безполезно. Той щеше да я намери рано или късно пак продължи да тича и се отзова в друг задънен край. Той я беше притиснал до стената и скоро всичко щеше да свърши.
Тя си помисли за Оливър и за всичко, което щяха да изгубят, ако този луд успееше.
Вивиан хапеше устни, за да спре риданието, което напираше от гърдите й. С цялата сила на волята си тя се противопостави на желанието си да се откаже от всичко, да захлупи лице в ръцете си и да се предаде. Хермес скимтеше и тя го погали по главата. Тогава спря.
Видя една мека светлина да струи в далечната част на лабиринта. Едно сияние, пулсиращо от живот, я викаше да тръгне към него. Инстинктивно, без да мисли, тя тръгна към него.
Следвай ме…
Вивиан помисли, че от страх сигурно бе полудяла, защото чу гласа на майка си.
Светлината засия малко по-ярко, после изчезна зад ъгъла на плета.
Следвай ме…
Вивиан хвана ухото на Хермес и започна да тича към светлината.
Той тичаше с все сила през градината към лабиринта. Джона и Джокаста го настигнаха и сега тичаха по петите му. Бяха безмълвни ловци, със силни вратове и широки гърди. Никога не се предаваха или отказваха от набелязаната цел.
Когато Оливър стигна до входа на лабиринта, в който беше играл толкова много като дете, той почувства, че е настъпил решителният час.
Той трябваше да свърши с това.
Убиецът беше близо до нея, можеше да го усети. Вивиан тичаше към светлината, докато накрая видя малката пагода в далечината. Тя хукна към постройката, а Хермес тичаше след нея. Вече беше решила какво да прави.
Щеше да се опита да се качи на покрива на пагодата и да чака. Може би убиецът щеше да се изгуби в заплетените проходи на лабиринта. Знаеше, че когато последният от гостите си отидеше, Оливър щеше да пусне кучетата, но това сигурно щеше да стане след около час. Кучетата със сигурност щяха да открият досадния гост.
Само ако Хермес стоеше мирен, тя щеше да успее.
Вивиан стигна до пагодата и като се мъчеше да остане в сянката на дърветата, които растяха от едната страна на постройката, започна да се катери. Хермес чакаше под храстите, а опашката му се удряше безумно в земята.
— Стой там! — изсъска Вивиан и кученцето се подчини.
Тя не усещаше ръцете си, не усещаше болката. Видя, че един от пръстите й беше порязан и кървеше. Вивиан се чувстваше така, като че ли се беше отделила от тялото си, като че ли вече не беше в него. Ако беше облякла пола, сега щеше да е безпомощна. Но широките панталони й предоставяха по-голяма свобода и тя успя да се изкачи по леко наклонения покрив, годините, прекарани в тежка работа, бяха направили тялото й силно. После се обърна по посоката, от която беше дошла.
Може би той се беше изгубил?
Тя седна бавно, като балансираше внимателно, после се сниши и се прилепи към покрива. Сега единственото, което можеше да направи, беше да чака.
След няколко минути видя непознатия да приближава. Като махна маската си, той седна на тревата и започна да се оглежда наоколо.
Скрита горе на покрива. Вивиан стоеше и чакаше. И се молеше.
Той беше дошъл почти до пагодата, когато Хермес нападна.
Оливър чу шума от яростната борба и хукна към пагодата. Тогава чу как Вивиан изпищя. Всичко, за което можеше да мисли, беше как да стигне до нея навреме, да я отърве от грозящата опасност.
Острието на камата проблесна на лунната светлина, Хермес изскимтя и Вивиан видя как кученцето се метна страна, падна и остана да лежи на земята като една малка свита купчинка.
Противникът й я беше чул. Тя видя как той започна да се катери по ниската стена, за да се качи при нея на покрива, захапал камата. Тя изчака, докато той почти се изкачи на покрива, изтича от другата страна и скочи.
Земята като че ли се издигна, за да я посрещне, но глезенът й се изкриви рязко на една страна. Тя се помъчи да се изправи, но кракът й гореше в страшна болка. Като обърна главата си, тя видя, че чудовището, което я преследваше, скочи пъргаво на земята и тръгна към нея. Острието на камата му проблясваше на лунната светлина.
Убиецът вече се бе надвесил над Вивиан, когато едно от кучетата изскочи пред нея. Вивиан се мъчеше да се изправи на крака. Видя кака ножът се вдига и спуска към тялото на Джокаста отново и отново и Вивиан започна да крещи.
Нападението на кучето стана с такава светкавична бързина, че Вивиан едва можа да види какво стана в следващите минути. Джокаста беше скочила върху убиеца и беше успяла да захапе ръката му с масивните си челюсти. Камата падна и мъжът изкрещя, когато кучето започна да чупи костите на ръката му с острите си зъби.