Джона се присъедини към побратимата си и двете кучета щяха да убият мъжа, ако Оливър не им беше извикал да спрат. Джокаста се олюля и бавно се свлече на земята, а Джона ближеше муцуната й.
Оливър повдигна убиеца и го изправи на крака. После се втренчи недоверчиво в него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Вивиан си спомни, че беше чувала името му.
Ашли Флеминг впи ноктите си в съпруга й. Яростта му беше неконтролируема. Вивиан видя как Оливър стовари юмрука си върху лицето на мъжа, после го удари в стомаха. Но той се биеше с един луд, чиято омраза му даваше невероятна сила. Двамата се затъркаляха по огряната от луната морава, вкопчени в смъртоносна прегръдка.
Вивиан наблюдаваше борбата и в същото време се опитваше да стане. Балансирайки върху здравия си крак, тя се огледа наоколо, за да види къде беше паднала камата.
Видя я точно когато мъжете се изтърколиха към нея. Тя клекна бързо, присегна се и я сграбчи. Но миг по-късно усети как тя беше изтръгната рязко от ръката й. Камата отново беше в ръцете на техния враг. Вивиан се опита да се измъкне, но кракът й беше под лакътя на убиеца. Оливър сграбчи китката на Ашли, тъй като последният се опитваше да й нанесе смъртоносен удар. Вивиан видя как острието на камата проблесна, насочено право към нея, но в този миг Джона се хвърли напред и застана пред ръката, която замахваше с камата.
Кучето пое удара, а после и следващия, и следващия. Страшен гняв изпълни цялото същество на Оливър. Именно гневът му даде сила да изтръгне камата от ръката на противника си и като я задържа само за миг, замахна и преряза гърлото на мъжа.
Последният издаде едни клокочещ, давещ звук, после кръвта започна да блика от раната му и обагри ризата на Оливър. Вивиан видя как съпругът й положи агонизиращия мъж на земята и напълно хладнокръвно го наблюдаваше как умира.
Ръцете й стискаха масивния врат на Джона, докато се опитваше да се изправи. Като стъпи на крака, тя усети една пулсираща болка отстрани на гръдния си кош. Усети нещо лепкаво и мокро. Когато пипна ребрата си, ръцете й се изцапаха с кръв.
Гледката пред нея се замъгли. Мислеше, че вижда Оливър да се отдръпва назад от неприятеля им, после видя във въздуха летящата кама. Видя как тя падна в малката горичка, която растеше наблизо. После Оливър се обърна към нея и тя се опита да му каже нещо. Но от устата й не излезе нито един звук. Тя протегна към него едната си ръка, а в другата държеше нашийника на Джона. Вивиан се опита да се задържи на краката си и да отиде при Оливър. После бученето в главата й стана по-силно, всичко избледня пред очите й и тя се свлече бавно на земята.
Той я беше взел на ръце, когато Джон го срещна. До него вървеше Хенри и осветяваше пътя с фенер. Чичото на Оливър прецени положението с един поглед и взе инициативата в свои ръце.
Тъй като двамата негови приятели, които още не си бяха отишли, бяха лекари, Джон им нареди да се заловят моментално за работа. Единият последва Оливър и Вивиан в къщата, докато другият остана с Джон, за да се погрижат за кучетата. Хенри държеше фенера, за да могат да виждат.
Само Джона беше достатъчно добре, че да може да придружи Оливър до къщата.
Веднага щом влязоха в спалнята, лекарят се залови за работа. Двамата с Оливър свалиха жилетката на Вивиан. После докторът бързо разряза костюма й.
— Раната е чиста — каза той и започна да я превързва.
— А детето, което носи, докторе? — пошепна Оливър.
— За щастие раната не е дълбока, така че на бебето му няма нищо. Разбира се, освен ако… — не довърши той, а продължи да се занимава с раната.
Оливър вдигна поглед и видя, че Сюзън е застанала до вратата. В главата му нахлуха спомени за това как той беше стоял до същата врата и как беше гледал някого, когото обичаше толкова много, без да може да му помогне.
— Ела — каза тихо той, като й направи знак да влезе вътре.
Сюзън отиде бързо до леглото, където лежеше Вивиан. Когато видя раната, тя не издаде никакъв звук. Само слушаше, докато лекарят обясняваше на Оливър, а сълзите се стичаха по бузите й.
— Не е толкова плитка, колкото си мислих първоначално — каза спокойно лекарят, без да отвлича вниманието си от работата.
През цялото време Оливър седя до леглото, хванал ръката на Вивиан, а погледът му беше прикован върху застиналото й лице.
— Кучето я спаси, а? — усмихна се докторът.