— Трябва да благодарите на него, че жена ви е още жива. Колкото до шока, който е преживяла…
— Какво искате да кажете? — прекъсна го Оливър.
— Тя е деликатно същество — каза той, като свърши с превръзката на раната и дръпна завивките върху неподвижното тяло на Вивиан.
— Всичко, което можем да направим, е да чакаме и се молим. И да видим дали тя ще се бори за живота.
ГЛАВА 19
Скъпа, върни се при мен…
Беше напуснала тялото си, което лежеше на леглото, и докато гледаше от високо четиримата души долу, беше чула нещо за някаква рана и за едно бебе. Оливър изглеждаше толкова тъжен — седеше до леглото и държеше ръката й.
Но тя не беше вече там.
Скъпа, върни се при мен…
Сега светлината стана по-силна и я заобиколи от всички страни. Тя погледна към центъра й. Болката беше страхотна; бореше се за живота си с цялата сила, която притежаваше. После спря да вижда, да чувства, да се движи. Не можеше да чува нищо, което ставаше около нея. Нямаше повече болка, само спокойствие и тишина.
Тишина. Чувстваше се по-жива, от когато и да било.
Беше се освободила от тялото си и чувстваше чрез духа си, с по-голяма сила, отколкото някога беше чувствала в живота си.
Не искаше да чувства болката. Но тази болка не беше нищо в сравнение с това да види как Оливър убива човек.
Това беше смъртен грях! И всичко стана заради нея.
Опита се да го утеши, но той не я чу. И когато докосна ръката му, тя разбра какво щеше да се случи. Всичко беше потънало в мрак. Чуваше се само воят на вятъра. После тя видя светлина и инстинктивно тръгна отново към нея.
Нейната майка… една ливада пълна с прекрасни диви цветя и всичко това — окъпано в ярка светлина.
Аз съм тук…
Не можеше да използва гласа си, но се чувстваше така, като че ли можеше да говори чрез съзнанието си.
Скъпа, върни се при мен…
Искам да…
Тя отиде по-близо до майка си и се опита да хване ръката й. Но Елиза й обърна гръб и продължи да върви, а Вивиан не можеше да я настигне.
Чакай!
Майка й се обърна и я погледна с толкова много обич, че тя я почувства с цялата всеобхватност на духовното си „аз“.
Върни се…
Сега гласът се чуваше по-слабо и Вивиан се зачуди защо е така.
Викаш ли ме?
Елиза поклати отрицателно глава и Вивиан видя как тъгата й прозира зад този жест.
Тогава… защо съм тук?
Зелените очи на майка й, които толкова приличаха на нейните, се изпълниха с различни чувства. Скръб. Жал. Състрадание. И толкова много обич.
Още един последен миг… и ние трябва да си кажем сбогом…
Не ме оставяй!
Вивиан почувства, че иска да извика, но от устата й не можа да излезе никакъв звук. Не можа да чуе нищо, но знаеше, че майка й разбира всичко.
Никога няма да те оставя… ти го знаеш…
Светлината започна да бледнее и Вивиан се паникьоса.
В лабиринта? Това ти ли беше?
Майка й кимна с глава.
Не можех да ти позволя да заминеш… но сега аз трябва да вървя…
Вивиан протегна ръка, за да хване майка си, но тя беше отишла много далеч.
Кажи ми, умоляваше я тя и усети как страхът отново я завладява.
Погледни… отговори майка й.
И тя видя всичко — лъжите и споровете, маскарадите и заговорите, гнева и отмъщението, страстта и страха, които съпътстваха земния път на човеците. Като че тези откъслечни отрязъци от паметта проблеснаха в знанието й.
Но най-ясно от всичко тя видя Оливър. И независимо от това дали той спореше с нея, или я обичаше, караше я да се смее или я целуваше нежно, тя разбра със смайваща яснота, че не може да го остави. Не още.
Ние ще имаме бебе, каза тя на майка си.
Тогава Елиза се усмихна и кимна с глава.
Ти беше винаги едно толкова умно момиченце…
Сега тя плачеше, но сълзите й носеха толкова малко облекчение — цялото й тяло стенеше.
Ти трябва да се върнеш…
Вивиан не можеше да откъсне поглед от майка си, докогато образът й започна да бледнее.
Знам. Искам да се върна.
Можеше да чуе отново биенето на сърцето си и този звук я порази.
Спомняй си за мен… за мен… за мен…
Думите на майка й се смесиха с ударите на сърцето й; почувства вятърът да гали кожата й. Тъмнината я заобикаляше и тогава тя разбра, че се намира отново в спалнята.
Една свещ гореше до леглото й. Видя някакъв мъж. Той беше коленичил на пода до леглото й. Изглеждаше толкова самотен! Сърцето й щеше да се пръсне, когато разбра, че това беше Оливър.
Разбра, че беше успяла, защото почувства болка и тялото й се напрегна, за да я преодолее. Тя бавно започна да се връща към живота.