Намериха я убита в малкия салон. Когато уведомиха Оливър за случилото се, бяха изминали вече няколко дни от убийството, така че белезите по гърлото й не бяха толкова ясни, колкото при Розалинд.
Беше харесвал Ан и страдаше, че тя е мъртва. Тогава не беше сигурен, че убийството има връзка с него, но второто убийство не му остави място за съмнение. От месеци живееше с огромната вина за смъртта на двете жени.
Но не можеше да каже за това на никого, защото щяха да го помислят за луд. Дори затворен в къщата си, далеч от лондонското общество, той знаеше какво се говори за него. Оливър мислеше, че неговото мълчание ще успокои отвратителните слухове, но се оказа, че то има обратен ефект.
Не можеше да сподели тревогите си с никого, дори и с Джон. Всичко, което знаеше и с което разполагаше, беше безпогрешната му интуиция и странната прилика на двете убийства. Бяха планирани предварително и извършени с жестокост, целяща да накара жертвите да страдат. Това не беше бърза работа на някой крадец, готов на всичко за няколко монети.
Някой го дебнеше. Беше убеден в това.
И този някои вярваше, че беше убил жената, за която Оливър възнамеряваше да се ожени.
Вивиан внимателно отвори двойната врата на спалнята на мащехата си. Тежките кадифени завеси бяха пуснати, за да не влиза яркото пролетно слънце, и тя е спря за миг, за да могат очите й да свикнат с тъмнината в стаята.
— Влизай. Не се туткай.
Момичето бързо тръгна към голямото, закрито със завеси легло, и постави подноса със закуската пред мащехата си. Тъй като не искаше да остане по-дълго, отколкото беше необходимо, Вивиан се обърна и тръгна към вратата, но гласът на мащехата й я спря.
— Почакай. Има нещо, за което искам да поговорим само ти и аз.
Тя се помъчи да успокои слабото вълнение, което почувства в стомаха си. След това вдигна очи, за да срещне погледа на мащехата си. Хилда никога не издаваше това, което мислеше. Тя бе истински майстор в играта. Много отдавна Вивиан беше стигнала до заключението, че баща й е слаб, безволев човек, които беше попаднал в ръцете на Хилда. Оттогава насам тя изливаше злобата си върху прислугата в къщата на фамилията Ленър. Вивиан мълчеше. Тя знаеше, че мащехата й щеше да каже това, което си беше наумила, когато намереше добре.
Хилда внимателно сложи малко захар в чая си, после бавно разчупи една от горещите препечени кифлички и я намаза с масло. Движенията й бяха точни, премерени.
— На колко години си, Вивиан?
Тонът й беше любезен, но Вивиан знаеше, че това не вещае нищо добро. Единственото нещо, което можеше направи, беше да изтърпи компанията на тази жена, да отговаря на въпросите й и да се измъкне веднага, щом стане възможно.
— На седемнадесет.
— Мислех, че си по-голяма.
— Ще стана на осемнадесет през септември.
— Добре.
Хилда отхапа от кифлата и се облегна на красивите, обшити с дантела възглавници. Във Франция, както им беше казвал Виктор, било обичайно богатите хора да се хранят в спалните си. На Хилда това много допадаше.
— А онзи приятел? Как му беше името?
Вивиан си наложи да не показва вълнението си. Тя нямаше да отговори този път, нямаше да се хване на стръвта, която мащехата й поставяше.
Мълчание.
Хилда отпи от чая си и Вивиан усети преценяващия й поглед.
— Грей, мисля — каза тихо Хилда. — Оливър Грей, херцог на Гринвил. Единственият син на единствен син.
Вивиан продължаваше да гледа в Хилда със студено изражение.
Много отдавна беше решила никога да не доставя удоволствие на тази жена да разбере какво мисли и чувства тя.
— Първороден син. Каква прекрасна дума! Съгласна ли си с мен?
Вивиан се чудеше накъде ли отива този разговор. Сигурно Хилда не я беше извикала в спалнята си, за да обсъждат правата на най-големия син, който по закон наследява имуществото на родителите си.
— Всичките тези прекрасни пари! Ти си била много по-умна, отколкото те мислех.
Вивиан се бореше с желанието да й каже, че многото пари на Оливър никак не я съблазняват. Тя щеше да избяга с него, дори и да беше беден коняр.
— Чула си, разбира се, че сега той… не е същият човек, който ти си познавала преди.
Изражението на лицето на Вивиан остана безразлично. Беше чула, разбира се. Беше чула, че Оливър се е затворил в къщата си и рядко се показвал в обществото. Но Вивиан не вярваше на отвратителните слухове, че бил загубил разсъдъка си, съсипан от това, което се беше случило с Розалинд.