— Чудесно. Ако искаш ще дойда с теб?
— Да, предпочитам да дойдеш с мен.
Джон беше предпочел да остане при кучетата. Джона вече беше на крак, докато на Джокаста й трябваше да минат още няколко месеца, докато се оправи. Хермес беше истинската трагедия на вечерта. Животът на малкото куче все още не беше вън от опасност.
Пристигнаха в къщата на Ашли по-късно същата сутрин и слугите на Оливър внесоха тялото вътре.
Къщата беше поддържана в безупречна чистота, но се стори на Оливър някак си студена и неприветлива. Слугите бяха смутени и объркани. Оливър разбра, че Ашли бе водил много самотен живот, тъй като баща му живееше в тяхната къща в провинцията.
Една от слугините му предложи да я последва на горния стаж. След като Оливър размени няколко бързи думи с Артър, съобщавайки му къде отива, той придружи възрастната слугиня нагоре по стълбището.
Тя отключи една стая на третия етаж и Оливър пристъпи вътре. Стаята не беше чистена от години, а една болезнено слаба жена лежеше свита под мръсните завивки и имаше вид на много болна. Но това, което го порази най-много, бе липсата на живот в нейните очи и нетрепващите й устни. Като прецени бързо обстановката Оливър извика слугите си и им нареди да заведат жената долу, при горящата камина, за да се стопли. Щом я настаниха в един удобен стол и я завиха с едно чисто одеяло, Оливър започна да й разказва набързо историята, която беше съчинил.
Тя го спря още в началото.
— Знам какво представляваше той в действителност.
Това изненада Оливър.
Тя извика прислужничката си и помоли възрастната жена да й донесе някакви листа хартия. Когато жената се върна, тя му подаде една чанта. Вътре имаше много листа, изписани с красив женски почерк.
— Това е за вас — каза тихо тя. — Сега не биха могли да ви бъдат от полза, нито щяха да предотвратят неговите планове, но биха могли да обяснят причините за демоните, които бяха обладали душата му.
Оливър беше трогнат от постъпката й и сигурно изражението му е било достатъчно красноречиво, защото жената се опита да се усмихне.
— Вие ще си спомните за мен след време, когато прочетете написаното.
— Ще бъдете ли в състояние да се грижите сама за себе си? — попита я той.
Тя кимна с глава, но погледът й остана празен.
— Със сигурност съм по-добре оттогава, когато бях заключена в онази стая горе.
Тя се присегна и леко стисна ръката му.
— Оливър — прошепна тя, — благодаря ти, че донесе тялото му вкъщи.
Артър се прибра вкъщи скоро след това, тъй като се тревожеше за съпругата си. Събитията от изминалата нощ я бяха разстроили ужасно и той нямаше търпение да се прибере и да я успокои.
Тя вече беше на крак. Червеникавокафявата й коса беше прибрана набързо на кок, блестящите й сини очи бяха пълни с жал и състрадание.
— Бедното дете, Артър! Стоял е навън в храстите цялата нощ и ни е чакал да се приберем. Роджър настояваше да не се занимавам с тях, но аз не можех да оставя бебето навън в студа и да не ги нахраня…
— Скъпа моя, за какво говориш?!
— За неговата майка. Някакъв жесток човек се опитал да пререже гърлото й, но тя успяла да избяга. Той набил жестоко детето, но малкият го ударил по главата с ведрото и успял да избяга, като взел и бебето със себе си…
— Къде е жената?
— В болничната стая. Изпратих да извикат домашния ни лекар и той в момента я преглежда. Увери ме, че тя скоро ще се оправи. О, Артър, да видиш бедните дечица!
Той въздъхна, прегърна я и я притисна до сърцето си.
— Добре, майко, прибавила си няколко нови пиленца към люпилото си.
Оливър прочете писмата още същата вечер, седнал до камината, като хвърляше по едно око и към Вивиан. Съдържанието им го удиви, но по някакъв странен начин и го облекчи. Защото, когато разбереш причината за злото, ужасът става по-малък.
Веднага позна почерка, тъй като двете бележки бяха писани от една и съща ръка. Удиви се какъв ще е този човек, който можеше да накара сестра си да напише такива ужасни неща.
Ще си спомните за мен след време…
Той наистина си спомни за слабата, болна жена. Ема. Тя беше срамежлива, но хубавичка прислужничка и той я беше обичал преди много, много години. Сега Оливър се взираше в писмата, които държеше в ръка, и се чудеше как може една толкова невинна и импулсивна постъпка от дните на юношеството да породи такава омраза в някого.
Две убийства — на един мъж-чудовище и на едно невинно момче. После още две — на неговата любовница и на бедната млада Розалинд.
Ашли Флеминг. Не, не Ашли Флеминг. Даниел, Даниел го беше мразил. Беше го мразил с такава сила, на която беше способен само един болен, деформиран мозък. Беше го мразил с такава страст, която не знаеше граници.